Качих се горе доста бързичко и се одех точно за две секунди. После тръгнах с ония тримата и влязохме в една машина. Рубинстейн от едната ми страна. 3. Доулин буху буху буху от другата, а Д. Б. да Силва на волана. Потом право в града и в един блок, не очен различен от онзи, където беше моят дом.
— Хайде, момче, слизай — каза 3. Доулин и с кашлянето си накара крайчеца на канцера в рота му да припламне. — Тук ще бъдеш настанен.
Влязохме; на стената във фоайето имаше една от ония глупости за Достойния труд; качихме се на асансьора, а после влязохме в жилище като всички жилища из блоковете на града. Очен, очен маленко, с две спални и една комната за ядене, седене и работа, като масата й бе отрупана с книги, хартия, мастило, бутилки и всякие вещи.
— Тук е новият ти дом — каза Д. Б. да Силва. — Настанявай се, момче. Храна има в долапа. Пижамите са в едно чекмедже. Почини си, почини си, разстроен дух.
— Ъ? — рекох аз, щото не понимаех ето.
— Така — каза Рубинстейн със стария си голос. — Сега те оставяме. Работа ни чака. По-късно ще дойдем пак. Занимавай се с каквото намериш.
— Само едно нещо — каза 3. Доулин, кашлюкайки. — Нали видя какво се събуди в изтерзаната памет на нашия приятел Ф. Александър? Да не би случайно…? Искам да кажа, ти ли…? Разбираш ме, струва ми се. Няма да те издадем на никого.
— Аз си платих — отвърнах. — Бог ми е свидетел, че си платих за всичко, което съм вършил. Платих не само за себе си, но и за ония копелета, дето се пишеха мои друзя. — Разгневих се и взе да ми прилошава. — Ще си полегна — казах. — Много ми се събра.
— Така е — каза Д. Б. да Силва, оголвайки всичките си трийсетина зуби. — Почини си.
Оставиха ме, братлета, и отидоха да си гледат работата, която според мен беше за политика и всякая такая гряз, а аз си лежах на кровата сам-саменичък и всичко наоколо бе очен спокойно. Лежах си с изути сапоги и отхлабена връзка, съвсем объркан и без да знам какъв жизн ще водя отсега нататък, и всякие картини минаваха през головата ми, на различни человеци, които бях срещнал в школото и в Дупката, и на разни неща, дето ми се бяха случвали, и как в целия болшой свят няма нито един человек, на когото да можеш да се довериш. А после съм задрямал, братя мои.
Като се събудих, услъйшах от стената да идва музика, очен громка, и тя трябва да ме е измъкнала от краткия ми сън. Беше симфония, която познавах очен хорошо, но не бях чувал от много години, а именно Симфония номер три от един датски человек на име Ото Скаделиг, очен громко и бурно парче, особено в първата част, которая свиреше сега. Послушах две секунди с интерес и радост, но потом всичко пак се надигна, начина се болката и гаденето и застенах глубоко в червата си. И ето ме, аз, който толкова обичах музика, как изпълзявам от кровата и си викам сам оо-оо-оо-оо, а потом дум дум дум удрям по стената и крича: „Спрете, спрете, изключете го!“ Но то продължи и като че ли стана още по-силно. А аз блъсках стената, докато кокалчетата ми станаха красни красни от кров и кожата се издра, и кричах ли, кричах, но музиката не спря. Тогда си помислих, че трябва да избягам от нея, и изхвърчах, залитайки, от малката спалня, втурнах се към вратата на апартамента, но тя беше заключена отвън и не можех да изляза. А през цялото време музиката ставаше все по-громка и по-громка, като че нарочно, да ме изтезава, о, братя мои, тогава пъхнах пръст глубоко в ушите си, но тромбоните и барабаните гърмяха.силно. Опят им изкричах да спрат и започнах тряс тряс тряс да думкам по стената, но нямаше и най-маленка полза. „О, какво да правя?“, разревах се бууу хууу хууу самичък. „О, боже в небесата, помогни ми.“ Лутах се из целия апартамент в болка и гадене, като се мъчех да спра музиката и тътена дълбоко в червата си. И тогда на върха на купчината книги и вестници и всякая такая кал увидих какво исках да направя преди ония старичоци в библиотеката, а после Дим и Били Бои, маскирани като ченгета, да ме възпрат — и то, братя мои, беше да сконча със себе си, да сложа край на живота си, да се чупя завинаги от тоя проклет и жесток свят. Бях видял думата СМЪРТ върху корицата на едно от книжлетата, макар че там всъщност пишеше СМЪРТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО. И като че Съдбата бе сложила там и друго книжле с отворен прозорец на корицата и надпис: „Отворете прозореца за свеж въздух, свежи идеи и нов начин на живот.“ И разбрах, че това само ми казва да свърша със себе си, като скоча през прозореца. Само един миг болка може би, но после сън завинаги и во веки веков, амин.
Музиката още гърмеше с пълна сила от духови инструменти и барабани и цигулки иззад стената. Прозорецът на стаята, в която бях легнал, беше отворен. Отидох до него и хвърлих поглед надолу към колите, автобусите и гуляещите человеци. Изкричах към света: