— Е и? — каза единият доктор:
— Птиче гнездо — казах аз. — Пълно с яйца. Очен хорошо.
— А какво ти се иска да направиш с него?
— Ами — казах аз — да ги счупя. Да ги грабна всичките и да ги метна срещу някоя стена или скала и да гледам как хорошо се стичат по нея.
— Добре, добре — казаха и двамата и обърнаха страницата. Беше картинка на една от ония болшие птици, наречени пауни, разперила горделиво цялата си опашка от всички цветове.
— А това? — спроси един от человеците.
— Иска ми се да оскубя едно по едно тия пера от опашката му и да го слушам как кричи до посиняване. Загдето толкова се перчи.
— Добре — казаха и двамата, — добре добре добре.
И продължиха да обръщат страниците. Имаше картинки на очен хороши девочки и казах, че искам да ги чукам с много ултравиоленция. Имаше картинки и на человеци, получаващи сапог право в лицото и вокруг красна красна кров, и казах, че искам и аз да съм там. Имаше и картинка на оня гол друг на отчето, дето мъкне кръста си нагоре по хълма, и аз казах, че ми се иска да имам чук и пирони. Добре добре добре. Тогава попитах:
— Какво значи всичко това?
— Дълбока хипнопедия — или нещо подобно, каза единият от двамата доктори. — Изглежда, си излекуван.
— Излекуван ли? — казах. — Вързан тук за тоя креват, а ще ми разправяте, че съм бил излекуван! Я си го наврете отзад.
— Чакай — каза другият. — Потърпи малко. Така че взех да чакам, братя мои, и все повече се подобрявах, нагъвайки яйчица и кусочки тоуст с болшие стакани чай с молоко, докато един ден ми казаха, че ще имам очен очен очен специален гост.
— Кой? — попитах, докато оправяха леглото и сресваха буйната ми гордост, порасла наново, след като свалиха превръзките.
— Ще видиш, ще видиш — казаха те. — И видях очен хорошо. В два и половина следобед пристигнаха всички фотографи и писачи от газетите с тетрадки и моливи и так далше. И, братлета, само дето нямаше и фанфари за оня болшой и важен человек, дето идваше да увиди вашия смирен разказвач. Влезе той и, разбира се, това беше самият Министър на вътрешните или утрешните работи, облечен по последна мода и с етот хо хо хо голос на висшите класи. Свят щрак свят щрак правеха камерите, когато той ми подаде рука за здрасти. Аз рекох:
— Хе хе хе хе. Как е хавата, стари друг? Никой, изглежда, не поня това, но някой сказа с груб голос:
— Повече уважение, момче, като разговаряш с Министъра.
— Топки — озъбих се като собака. — Пука ми на оная работа.
— Нищо, нищо — каза бързо Вътрешният или Утрешният. — Той ми говори като на приятел, нали, синко?
— Аз съм приятел на всички — казах, — освен на враговете си.
— И кои са враговете ти? — спроси Министърът, докато всички вестникари драскаха драс драс драс като сумашедши. — Кажи ми, момчето ми.
— Всички, които ми правят зло, са ми врагове.
— Е — каза Утрешният, — аз и правителството, на което съм член, искаме да ни смяташ за свои приятели. Да, приятели. Ние те излекувахме, нали? Получаваш най-добрите грижи. Никога не сме ти желаели зло, но има такива, които ти го желаеха и все още го желаят. И мисля, че знаеш кои са те. Да да да — продължи той, — има някои хора, които искаха да те използуват, да, да те използуват за политически цели. Те биха се радвали, да, биха се радвали да си мъртъв, защото смятаха да обвинят правителството за това. Мисля, че знаеш кои са тези хора. Има един човек — продължаваше министърът, — на име Ф. Александър, автор на подривна литература, който вие като вълк за кръвта ти. Луд е от желание да забие нож в теб. Но ти си в безопасност от него. Отстранихме го.
— Той се пишеше другарче — казах. — Като майка се грижеше за мен.
— Установихме, че си му сторил зло. Или поне — поправи се очен очен бъйстро Министърът — той си мисли така. Втълпил си е, че си виновен за смъртта на негова близка.
— Значи някой му е казал — казах аз.
— Внушил си е — настоя Министърът. — Той беше опасен. Прибрахме го за негово добро. А също и за твое.
— Благодаря — казах. — Много любезно от ваша страна.
— Като излезеш оттук — продължи Министърът, — няма да се безпокоиш за нищо. Ние ще се погрижим за всичко. Ще имаш добра работа с хубава заплата. Защото ни помагаш.
— Така ли? Не знаех — казах аз.
— Ние винаги помагаме на приятелите си. — Тогава той хвана руката ми, някакъв человек изкрича:
„Усмивка!“ и аз се ухилих като сумашедши, без да му мисля, и свят свят щрак пук тряс заснимаха апаратите мен и Министъра като приятели заедно.
— Добро момче си ти — каза тая важна личност, — много добро момче. Ето виж, тук има и подарък за теб.