И тогава, братлета, внесоха болшая лъскава кутия и веднага понях какво е. Беше стерео. Поставиха го до леглото, отвориха го и някой пъхна щепсела в контакта на стената.
— Какво да бъде? — попита един человек с очки на носа, който държеше в руки хубави лъскави пликове с музика. — Моцарт? Бетховен? Шьонберг? Карл Орф?
— Деветата — казах аз. — Славната Девета.
И Деветата започна, о братя мои. Всички си тръгнаха тихо и кротко, докато аз си лежах със закроени глази и си слушах хубавата музика. Министърът каза: „Какво добро момче“ и ме потупа по плечото, а после се чупи. Само един человек остана и ми каза:
„Подпиши тук, ако обичаш.“ Откроих глази да подпиша, без да знам какво подписвам, о братя мои, и без да ми пука. Тогда ме оставиха сам с великата Девета на Лудвиг Ван.
О, каква наслада, мммммммммммм! Като стигна до скерцото, увидих се ясно как тичам ли, тичам на очен леки вълшебни ноги и режа цялото лицо на кричащия свят с бритвата си главорезка. И очаквах да чуя бавната част, а потом хорощата последна хорова част. Бях излекуван, истина ви казвам, братя мои.