Тогава услъйшахме сирените и разбрахме, че милицаите пристигат с готови за стрелба ружя, които се подават през прозорците на полицейския автомобил. Оная малка ревла ги е повикала, бас държа, по кутията за сигнализиране на ченгетата зад електроцентралата.
— Не бой се, скоро ще те пипна, вонящ пръч! — изкричах аз. — И направо ще ти резна топките.
Тогава, бавно и задъхани, те всички побегнаха, освен Дясната рука Лио, който хъркаше на земята. Поеха на север към реката, ние пък тръгнахме в обратна посока. Зад следващия ъгъл имаше уличка, тъмна и пуста, отворена в двата края; там спряхме да отдъхнем — първо пръхтяхме често-често, после по-бавно и накрая нормално. Приличаше на отдих между подножията на две страховити, огромни планини, значи жилищните блокове, а в окната на всички домики се виждаше синя танцова светлина. Телевизори, какво друго. Тая вечер имаше световно предаване, както му викаха, а то значи, че една и съща програма се смотри от цял свят, които хочат, разбира се, а те бяха главно люди от средната возраст и класа. Винаги имаше и по някоя знаменитост, глупав. комик или черен певец, и всичко това се предаваше със специални телесателити от космическото пространство, братлета. Подхождахме задъхани, докато чухме как сирените на милицаите отминаха на изток и всичко ни се размина. Само Смотания Дим все смотреше нагоре към звездите и планетите, и луната със зинала рот като дете, невиждало такова нещо. Потом каза:
— Питам се, к’во ли има на тях. К’во ли мож’да има горе на небето?
Сръгах го силно и рекох:
— Стига, копеле глупо! Не мъдрувай много! Сигурно и там има жизн като тук, и някои мушкат, а други ги намушкват. Но тъй като нощта едва започва, давайте вперьод, братлета.
Другите се разхилиха на това, но Смотания Дим ме погледна очен сериозно, потом пак вдигна голова към звездите и луната. Поехме по улицата, а световната телевизионна програма се синееше от двете ни страни. Сейчас вече ни трябваше автомобил, така че на ъгъла завихме наляво и веднага разбрахме, че сме на Духовния площад, щом видяхме болшаята бронзова статуя на някакъв стар поет с маймунска горна губа и лула, залепнала на увисналата долна челюст. Вървейки на север, стигнахме до мръсния стар кинодром, олющен и рухнал, защото никой вече не ходеше там освен малчики като мен и моите друзя, и то само потому што в тъмното току някой ще изкричи, някой някого ще резне с бритва или ще има малко чукане. Видяхме на плаката върху опиканата фасада, че опят дават каубойски истории и че небето опят е на страната на американския шериф, насочил ружьо към конекрадците — все същите патаклами и кървища, произвеждани по онова време от държавната кинематография. Паркираните машини не бяха страхотия, повечето скапани брички, но един по-новичък Дюранго 95 можеше да свърши работа. Георгий носеше и един универсален ключ на връзката си, тъй че скоро се нанесохме вътре — Дим и Пит отзад, пафкащи господарски своите канцери — а аз запалих мотора, той забръмча хорошенко и едно приятно теплое вибриране като че премина през червата ми. После натиснах педала с нога, дръпнахме файнски назад и се изпарихме, без никой да ни увиди.
Повъртяхме се из задните улички на града, колкото да напугаем няколко старичоци и старухи, пресичащи на зигзаг подир котките си и други подобни. После поехме на запад. Нямаше много трафик и аз дадох газ до тенекията, а Дюранго 95 лапаще пътя като спагети. Скоро се заредиха зимни деревя и мрак, братлета, мракът на полето и на едно място сгазих нещо болшое с ръмжаща озъбена паст в светлината на фаровете, а като зарева и се размаза отдолу, Смотания Дим само дето не се пръсна от кикот: хо-хо-хо. После видяхме един малчик със зозичка да се любилюбят под едно дерево, спряхме да ги поздравим, натупахме ги криво-ляво, разциврихме ги и продължихме. Бяхме се наточили за едно от нашите изненадващи посещения. Това щеше да е голямата работа, с много хохот и колкото щеш ултравиоленция. Най-сетне стигнахме до някакъв посьолок и малко преди него имаше самотен домик с градинка. Луната се бе издигнала достатъчно, за да увидим хорошо и ясно тази къща: отпуснах педала и ударих спирачки, а другите трима се кикотеха като смахнати; гледаме, на портата написано „ДОМ“, очен мрачно име. Излязох от машината, наредих на своите друзя да спрат с кикотенето и да станат сериозни, после откроих портата и отидох до вратата на къщата. Постучах тихо и вежливо, но никой не дойде; затова постучах по-силничко и този раз чух стъпки и някой дръпна резето, открехна вратата на няколко сантиметра и един глаз ме изгледа над веригата.