Портокал с механизъм

— Кой е?

Беше женски голос, на млада девочка, ако се съди по звука, затова ответих очен вежливо като истински джентълмен:

— Извинете, госпожо, много съжалявам, че ви безпокоя, но бяхме на разходка с приятеля ми и на него изведнъж му прилоша и взе да му става все по-зле. Сега лежи там, на пътя, припаднал и стенещ. Ще имате ли добрината да ми позводите да използувам вашия телефон, за да повикам линейка?

— Нямаме телефон — рече девочката. — Много съжалявам. Трябва да идете другаде.

От вътрешността на малкия домик чувах трак трак трак трак — някакъв человек пишеше на машина, но после чукането спря и человекът извика:

— Какво има, мила?

— Ами може ли тогава с добрината си да му дадете, ако обичате, чаша вода? Изглежда, е загубил съзнание.

Девочката нещо се поколеба, но после каза:

— Почакайте.

Тя отиде за вода, а моите трима друзя бяха слезли тихичко от колата, и се бяха промъкнали хорошенко безшумно, като си нахлузваха маските. Тогава си сложих и аз моята и трябваше само да пъхна рука и да откача веригата, защото така бях размекнал девочката с джентълменския си голос, че тя не закрои вратата, както трябваше да направи при такива незнакоми в ночта като нас. Тогава четиримата нахълтахме с рев, а Дим се правеше на шут, както винаги, подскачайки нагоре-надолу и пеейки грязни слова. Иначе малкият домик беше готин, истина ви казвам. Втурнахме се с кикот в комнатата, където светеше, и там същата девочка се беше свила от шубе, едно такова младо и красиво парче с хорошие груди, а при нея беше онзи человек, неин муж явно, също млад и с очки в рогови рамки; на масата имаше пишеща машина и пръснати наоколо листи; една малка купчинка от тях трябва да беше изписана вече — значи тук живееше още един интелигент — книжник, като оня, с който се бяхме задявали преди няколко часа, само че тоя беше писател, а не читател. Както и да е, сега той се обади:

— Какво е това? Кои сте вие? Как смеете да влизате в дома ми без разрешение? — И през цялото време голосът му трепереше заедно с руките. Затова аз рекох:

— Не бой се, братко. Ако страх се е вселил в сърцето ти, бъди любезен и го прогони оттам.

Георгий и Пит отидоха да търсят кухнята, а верният Дим ожидаше заповеди застанал до мен с широко зинал рот.

— И какво е това? — спросих аз, като вдигнах от масата напечатания куп, а мужчината с роговите рамки каза, заеквайки:

— Точно това питам и аз. Какво е това? Какво искате? Махайте се веднага, докато не съм ви изхвърлил.

Тогава Смотания Дим, маскиран като Пърси Би Шишели, се изкикоти с цяло гърло, ревейки като звяр.

— Май книга пишеш, а? — казах аз, като си преправих голоса на много свиреп. — Винаги съм изпитвал огромнейша почит към тия, дето могат да пишат книги. — После погледнах най-горния лист, на който беше заглавието „Портокал с механизъм“, и казах: — Доста чепухаво заглавие. Къде се е чуло и видяло портокал да има механизъм? — Потом зачетох на глас с един такъв нафукан тон като проповедник:

— „Опитите да бъдат наложени на човека — същество извисено и способно на доброта, достойна да се стече като медовина по брадата на Бога, — та опитите да бъдат наложени, както казвам, закони и условия, присъщи на предметите с механизъм, са нещо, срещу което аз вдигам като меч своето перо…“

Дим съпроводи това с устна музика и аз не можах да не се разсмея. Потом почнах да късам листите и да пръскам кусочките на пода, а оня ми ти писател, изглежда, обезумя и се спусна към мен със стиснати жлътнали зуби, аха да ме издере с нокти като граблива птица. На Дим толкова му и трябваше: той се улъйбна и с едно ъ-ъ-ъ и после а-а-а се насочи право към заекващата мутра на человека и — прас, фрас — първо с ляв пестник, после с десен, докато нашият добър стар приятел пусна красното вино сякаш от канелка — еднакво навсякъде като произведено от една и съща могучая фирма — и то рукна и покапа по хубавия чист килим и кусочките от ръкописа, дето продължавах да дера — хрррт, хрррт, хрррт. През цялото време оная девочка, неговата любима и вярна съпруга, стоеше като замръзнала до камината, а по едно време начина да издава слаби крикове, като че пригласяше в ритъма на юмруците на Дим. Тъкмо тогава от кухнята се появиха Георгий и Пит, мляскащи и двамата, макар все още да бяха с маски (те изобщо не мешают на яденето), а Георгий държеше в едната си рука студена нога от нещо и в другата половин самун хляб с болшая буца масло; Пит пък носеше бутилка пиво с кипнала отгоре пяна и хорошенкий кусок от сладкиш със сливи. Те прихнаха — хо-хо-хо, — като увидиха как Дим данси и налага с юмруци писателя.