А същият тоя писател взе да ридае, като че творбата на живота му е съсипана, а от разбития му кровав рот излизаше само буу-хууу, буу-хуу, докато от натъпканите роти на другите двама се чуваше хо-хо-хо и се виждаха кусочки от онова, дето го ядяха. Не, ми се понрави ето, защото бе грязно и неприлично, та им рекох:
— Да махнете тая манджа! Не съм ви разрешил. Я хванете тоз человек, за да гледа всьо и да не бяга.
Те оставиха тлъстия си залък на масата сред разхвърчаната хартия и се затътриха към писателя, чиито очки с рогови рамки бяха сломани, но все още висяха на носа му, а Дим танцуваше наоколо му, та украшенията по етажерката над камината трополяха (аз обаче насметох всичките, та да не трополят повече, братлета), и здравата се забавляваше с автора на „Портокал с механизъм“, насинявайки лицото му, което пускаше течност като някакъв очен специален сочен фрукт.
— Хватит толкова, Дим — казах. — Хайде да се залавяме с другата работа. С бога напред.
И той взе да се прави на мъжага пред девочката — която още кричеше вряк вряк вряк — в тоя хорошенкий етюд — „Четирима в бара“, като върза руките й отзад, а аз развязах едно-друго по нея и всички викнаха хо хо хо, щом нейните хорошие груди си показаха розовите очички, о братлета, докато аз се разпасах и се приготвих за плонж. Като й се метнах, чух страдалчески викове и обленият в кров писател, когото Георгий и Пит държаха, едва не се изтръгна, виейки като обезумял най-грязните слова, които знам, и други, измислени от него. След мен беше ред на Смотания Дим да вземе своето и той го направи с грухтене и животински вой и с невъзмутимата си маска на Пърси Би Шишели, докато аз я държах здраво. Дойде време да се сменим и двамата с Дим сграбчихме писателя с пяна на губите (той вече не се съпротивляваше, само от време на време изричаше по някоя дума, като че се бе пренесъл в оная земля на питието от млечния бар), за да могат да се изредят и Пит, и Георгий. Тогава всичко се укроти и ние, изпълнени с омраза, се заехме да доломаем каквото бе останало — пишеща мащина, лампа, столове, а Дим по навик пусна една вода върху огъня и се канеше да натори килима, хем имаше доста хартия, но аз не му позволих.
— Вън вън вън! — закрещях.
Писателят и жена му не бяха на себе си, окървавени, изподрани и стенещи. Но бяха живи.
Метнахме се в ожидащата ни кола, като оставихме кормилото на Георгий, тъй като аз бях немножко немощен, и се върнахме в града, като прегазвахме всякакви квичащи твари по пътя.
3
Приехахме до центъра, братлета, но някъде към Индустриалния канал, както му викат, видяхме, че стрелката на горивото е паднала, както бяха паднали и нашите стрелки хи-хи-хи, а колата взе да кашля: коф, коф, коф, което не ни разтревожи особено, защото съвсем наблизо един железопътен вокзал пращаше сини сигнали — светне, угасне, светне, угасне. Вопросът беше дали да оставим колата да я убират ченгетата или, както бяхме настроени за злост и убийство, да я запратим с един хороший толчок в мътните води, та да се чуе тежко силно „пляс“, преди ночта да се е изнизала. Решихме се на второто, измъкнахме се, пуснахме спирачката, изтикахме я четиримата до ръба на грязната вода, прилична на петмез от човешки отходни продукти, и с един хороший толчок колата полетя към водата. Трябваше да отскочим назад, за да не ни опръска тинята по дрехите, но с едно пляс и гъл гъл гъл тя потъна красиво надолу.
— Сбогом, стара дружке — извика Георгий, а Дим я удостои с дрезгав клоунски хохот. После поехме към вокзала да се качим за една спирка до Центъра, както наричаха най-градската част. Платихме си билетите честно и почтено и зачакахме по джентълменски кротко на перона, докато Дим се бъзикаше с автоматите, защото карманите му бяха пълни с дребни пари и бе готов, ако трябва, да раздаде шоколади на бедни и гладни, макар наоколо да нямаше такива. После се зададе туловището на експреса и ние се качихме, а поездът изглеждаше почти празен. За да убием трите минути път, се заловихме с тапицерията, както се казва, като изкормихме хорошо седалките, а Дим налагаше окното с цепта си, докато стъклото се напука и пръсна на искрици в зимния въздух, защото за всички вечерта бе болшой разход на енергия, братлета, и само Дим, клоунът му с клоун, преливаше от радост, но беше целият грязен и очен вонеше на пот, нещо, което не понасях у нашия Дим.