Слязохме в центъра и пак поехме бавно към млечния бар „Корова“, като се прозявахме всички по малко, откривайки пред луната, звездите и уличните лампи пломбите по кътниците си, потому що все още бяхме подрастващи малчики и денем ходехме на училище, а като стигнахме в „Коровата“, намерихме я по-пълна, отколкото я бяхме оставили. Онзи человек, който ломотеше, отнесен нанякъде от млякото със Синтемеск или каквото и да бе там, още продължаваше: „Хулигани на мъртъвци от хей-о-ей платонически бури“.
Това трябва да беше третата му или четвърта доза тази вечер, защото имаше блед, нечовешки вид, като да се бе превърнал във вещ, и лицето му бе сякаш издялано от тебешир. Щом е искал да прекара толкова дълго време отвъд, да бе отишъл в една от приватните комнатки отзад, а не да стои в това болшое място, защото някои от малчиките тук можеха да се позадяват с него немножко, макар и не прекалено, тъй като дъртата „Корова“ криеше и няколко яки биячи, готови да спрат всякакви размирици. Така или иначе Дим се вмъкна до своя человек и раззинал клоунска рот с увиснал като грозд език, сръга человека по ногата с тежкия си мръсен сапог. Но человекът, братлета, не чу ничево, защото отдавна вече витаеше извън тялото си.
Наоколо повечето бяха тийнейджъри, които пиеха молоко, кола или се будалкаха, но имаше и няколко по-стари мужчини и женщини (не, не от буржоазните, дума да не става), които се смееха и си лафеха на бара. По волосите и одеждите им (повечето с широки развлечени пуловери) се познаваше, че са били на репетиции в телевизионните студиа зад ъгъла. Девочките имаха много оживени лица и болшие силно начервени губи, непрекъснато се смееха, показвайки зубите си, и не даваха пукната пара за тоя шантав свят. Тогава плочата в музикбокса щракна и се скри (Джони Живаго, руски котак, бе изпял „Само през ден“) и в настъпилата пауза, в кратката тишина преди следващото парче една от тия девочки, много руса и с голяма засмяна червена рот, някъде към четирийсетте, бих казал, изведнъж пропя — само такт и половина, като че да даде пример за нещо, каквото приказваха, но все едно че за момент, о, братлета, някаква огромна птица влетя в млечния бар и аз усетих как всички ситни косъмчета по плътта ми настръхнаха и тръпки ме полазиха като маленки гущерчета нагоре-надолу. Защото познах какво изпя тя. Беше от една опера на Фридрих Гитерфенстер1, наречена „Креватна мадама“, и това бе ровно мястото, когато тя умира с прерязано гърло и думите й са „Може би така е по-добре“. Както и да е, аз потръпнах.
Но Смотания Дим, щом чу този откъс от песен да пльосва като парче печено месо в чиния, изпълни една от простащините си, която в случая се състоеше от устен тромпет, последван от собачий вой и вилка от два пръста, забодена двукратно във въздуха, а за финал шутовска муцуна. Усетих, че пламвам и като че се давя в гореща кров, слушайки и смотрейки гадостите на Дим, та му рекох:
— Копеле! Гнусно, глупаво, грубо копеле!
После се пресегнах през Георгий, който беше между мен и Гадния Дим и немедлено стоварих един пестник по муцуната на Дим. Дим се опули очен изненадан, с отворена рот, изтри с рука кровта от губите си, като зяпаше удивено ту течащата алена кров, ту мен.
— Туй пък защо го направи? — попита той, все още без да понимае.
Малцина увидиха какво сделах, пък и на тях не им пукаше. Стереото пак свиреше, етот раз някаква отвратна електронна гитара. Казах на Дим:
— Защото си невъзпитано копеле, дето няма и зрънце представа как да се държи в общество, братле.
Дим ме погледна, наежи се злобно и ответи:
— Хич не ми се нрави тая работа, да знаеш. И не съм ти вече брат и не ща да бъда.
Бе измъкнал голяма сополива таштуха от кармана си и слисан попиваше алените струи, като зяпаше петната и се мръщеше; явно бе мислил, че кров пускат само другите человеци, не и той. Все едно че кръвта се лееше като песен, за да измие гадориите му, както оная девочка пееше песента. Но същата девочка сега, се смееше ха ха ха заедно с друзята си на бара, а червените й губи се мърдаха и зубите й блестяха, защото не бе забелязала мръснишките номера на Дим. Аз бях всъщност обиденият от Дим. И му казах:
— Щом не ти харесва това и не искаш онова, знаеш как да постъпиш, братленце.
Тогава се обади Георгий, така рязко, че ме стресна: