Аз съвсем не изглеждам зле. Аз съм красива и имам достолепна осанка, излъчваща царственост. Да, точно така, царственост. Веднъж това ми изигра лоша шега, тъй като, заслепена от суета, аз се подведох в преценката си за онзи троянски принц Парис, който трябваше да избере най-красивата между Афродита, Атина и мен. И трите му предложихме подкупи. Аз му прошепнах в ухото, че ще го превърна в най-великия сред смъртните. Но онази дебелана Афродита безсрамно му показа формите си, вдигна ръце, за да подчертае твърдостта на гърдите си и му обеща за съпруга най-красивата жена на света. Забравих с какво го съблазняваше Атина. И познайте коя спечели?
Оттогава насам изпитвам гореща омраза не само към троянския принц Парис, но и към всички останали жители на този град. Кой би ме обвинил! Когато гърците насочиха ветроходите си към неговите брегове, направих всичко по силите си, за да им помогна. А оная путка Афродита моментално се обяви на страната на Троя.
Не мисля, че разбирам мъжете.
Защо Зевс се нуждае от (иска) други жени?
Често си лежа в самота и правя опити да си изясня нещата. Какво изпитва Зевс към тях? Те наистина ли се противят, знаейки, че е Той? Или пък просто им доставя удоволствие да бъдат брутално изнасилвани от Него? Направих опит да се поставя на мястото на Леда. Вероятно е вълнуващо да бъдеш обладана от огромен мъжки лебед, особено след като си наясно, че той е Зевс. Ами Даная? Мисля, че и аз щях да бъда поласкана, ако той се изсипе като златен дъжд върху тялото ми, изтегнато в брачното ложе. Бих се радвала, ако ме изненада по този начин, поне веднъж.
За мен обаче той не си хаби фокусите. Никога не го е правил, знае, че не е нужно. Не ми предлага нищо ново. Винаги е просто същият, все същият стар бог.
*****
За професионалния писател имат значение дори безплодните мисли, които се въртят в главата му през дните, седмиците и месеците, преди окончателно да зареже поредната си творческа идея, неусетно превърнала се в странни метафорични отпадъци. Тези мисли са безценни, защото го насочват към дълбините на онова, което писателят желае да постигне повече от всичко на света. Докато яловостта не изправи смъртоносната си глава, той, погълнат от тях, се наслаждава и гъделичка самочувствието си.
Естествено, нищо подобно не можеше да се каже за нашия автор. Нито за миг той не си позволяваше по този начин да разглежда своята работа — онова, което някои критици отвреме-навреме наричаха „негово“ творчество. Убиването на времето, търсенето на развлечения, за да разсее унилото си настроение, със сигурност не мотивираха творческото му вдъхновение — нито преди петдесетина години, когато се захвана сериозно с литературата, нито пък сега.
Но именно по този начин Поли, настоящата му съпруга, мълчаливо разглеждаше продължителната липса на вдъхновение у него, белязаната с паника нерешителност. Той беше, разбира се, далеч по-приятен за общуване, завладян от нови идеи, отколкото ако е бездеен и обезкуражен. Поли от опит знаеше, че никога, дори в най-поверителните им разговори, не трябва да му противоречи, напротив — деликатно трябва да го подкрепя. И тя го правеше, извън честите случаи, в които забравяше. Поли имаше мил и кротък характер и по природа беше стеснителна. Най-голямото й желание на този свят беше да избягва всичко, което би разстроило брака й, втори по ред. Надхвърлила петдесетте и приятно закръглена (като повечето от нас след навлизането ни в „златната“ възраст), тя не смееше дори да си помисли къде ще се дене, ако и този й брак завърши с катастрофален развод.
Той се казваше Юджийн Пота, защото аз така реших. Произходът му беше някъде от Централна Европа или Турция, може би имаше и някаква еврейска жилка, но в етническата вакханалия на Стария свят този факт беше без значение. Той имаше четири големи деца от първите си два брака (общо браковете му бяха три), но и този факт влияеше върху нашата история толкова слабо, колкото внезапният проливен дъжд влияе върху мускусния аромат на орловите нокти или магнолията. Къде живееха порасналите деца на Пота, как изглеждаха и с какво се занимаваха — не е наша работа. На бял свят имаше и неопределен брой внуци, за които бе известно само, че постоянно се увеличаваха. Те също нямат роля в този разказ, ето защо ги оставяме на спокойствие. И двете дъщери на Поли от първия й брак бяха зрели жени, които отдавна живееха самостоятелно. Безкрайно удобно беше, че всички тези роднини се намираха някъде другаде и не ни товареха с личните си проблеми и предпочитания — нещо, което несъмнено биха правили, ако бяха наблизо.