Пота вече беше достигнал възрастта, след която влюбването ставаше финансово неизгодно. Така се шегуваше той пред многобройните им приятели, които и двамата имаха в изобилие — както в провинциалното крайбрежие, така и в града. Лесно им обясняваше какво по-точно има предвид, особено на онези, които изглеждаха объркани от думите му. Другите нямаха нужда от обяснения, защото бяха преживявали подобни неща.
Разводът също беше финансово неизгоден.
За разлика от брака, който беше финансово изгоден.
Идеята да живее сам безспорно му изглеждаше чаровна, но само при условие, че непрекъснато имаше някой под ръка, който да се занимава с прането, почистването и смяната на изгорелите крушки. В противен случай вероятно би постъпил като героя в един от ранните си романи и по-скоро щеше да гладува, отколкото да направи опит да си сготви нещо.
Що се отнасяше до настоящите му затруднения в писането, те навярно се дължаха на факта, че сам си вдигаше летвата прекомерно високо. Пота проявяваше идеализъм и се опитваше да постигне невъзможното. Двамата бяха обсъждали този въпрос на чашка арманяк или някакъв ликьор, когато след вечерята те се чувстваха близки, а когато се чувстваха близки благодарение на алкохола, Поли ставаше пламенна и започваше да го гали по начин, който неизбежно ги отвеждаше в леглото със съответните желания. Пота живееше с грандиозната убеденост, че следващият му роман (по всяка вероятност последният) ще бъде най-добрият, че ще спечели една или две от най-престижните литературни награди (точно тези, които до момента му убягваха), макар че все още не беше решил нито за какво ще пише, нито какъв ще бъде новият му роман. Решително нямаше да бъде сборник с разкази — и стига вече с тези материали за списания. Нямаше да бъде и комедия в чист вид, комедиите се продаваха слабо и не допринасяха с почти нищо за интелектуалната репутация на автора. Не можеше да напише и roman a clef,5 поради простата причина, че не виждаше сред публичните личности достоен за перото си прототип, а само неколцина бяха онези, за които евентуално би прочел нещо. Не, нямаше да пише басни, фантазии и алегории! Не, господа, и те не бяха за него. Може би експериментален роман, но категорично без новаторски трикове или други хитрини. Не, не! Това, което той искаше, беше… Всъщност, точно там беше работата — той не беше сигурен какво иска.
Предварителната работа, свързана с лекцията за тъжния край на мнозина известни писатели, която беше приел да изнесе, му позволи да се запознае детайлно с обезпокоително голям брой късни, по-кратки, по-незначителни и все по-слаби творби на същите тези известни писатели. Кривата на качеството в тези творби се спускаше стремително надолу, отбелязвайки по наистина тъжен начин края на техните блестящи кариери. Щяха да му задават въпроси след лекцията. Тогава той можеше да вмъкне предпазливо няколко конкретни примера. След Хенри Джеймс обаче съвсем не беше лесно да се открие някое типично изключение. Но Джеймс наистина беше мистериозна фигура. Мистериозно беше и често цитираното, неразбираемо твърдение на Т. С. Елиът, че Хенри Джеймс притежава ум, „толкова фин, че не може да бъде наранен от никаква идея“.
Пота вече се беше отказал да се чуди или да пита други хора какво точно означава това.
По дяволите, той нямаше абсолютно никаква представа, а за собствено назидание предпочиташе „земни“ цитати, подобни на тези от дневника и писмата на херцогинята на Марлборо: „Снощи моят съпруг и господар се завърна от война и ме ощастливи два пъти, без да си сваля ботушите.“
В тях нямаше нищо смущаващо, нали?
Пота за пореден път си напомни, че трябва да дочете дневника на херцогинята на Марлборо, може би веднага след като приключи със записките по предстоящата лекция (ако изобщо някога ги приключи).
После мислите му отново се насочиха към истинската причина за тези меланхолични разсъждения. Аналитичният ум му подсказваше, че отслабването на авторския потенциал в края на кариерата се дължи по-скоро на отслабването на волята, отколкото на таланта. Аз не бих му позволил в никакъв случай да допусне противното, а именно, че въпросните писатели, подобно на самия него, просто са изчерпали възможностите на творческото си въображение. В края на живота си те разполагаха с изключително богат опит, владееха техниката на занаята до съвършенство, а ако паметта им случайно бе започнала да изневерява, винаги можеха да се обърнат към тезауруса на Роже и да възстановят речника си. Колкото до по-бързо настъпващата умора — те просто работеха по един час дневно, вместо обичайните два, а през останалото време си подремваха. Така се получаваше.