Веднъж, долепил устни до ухото на Поли, той й довери шепнешком (и почти си повярва), че не би искал да приключи кариерата си с „Признанията на авантюриста Феликс Крул“… след „Вълшебната планина“, след книгите за Йосиф, след „Доктор Фаустус“ и „Тонио Крьогер“, макар че би дал душата си, ако можеше да я е написал преди Томас Ман.
Последният роман на Томас Ман беше подходящ като обем за неговите години. Не прекалено кратък, за да изглежда пресилено представянето му за роман, но не и прекалено обемист за автор като него, който едва ли би се захванал с нещо, рискувайки да не го довърши. Приемаше „Падението“ на Камю за един от най-подходящите модели заради ограничения обем и философската задълбоченост, но така и не успя да проумее изключително високата (доколкото си спомняше) оценка на критиката и благосклонния прием на читателите. И неотдавнашният повторен прочит на книгата не му донесе очакваното просветление. Поли също не бе успяла да прозре идеята й, въпреки че беше далеч по-добър и снизходителен читател от него и се беше справяла с автори като Пруст и Роберт Музил без капка колебание. „Портрет на художника като млад“ също му се струваше с подходящ обем и съдържание, но за съжаление Пота вече бе публикувал автобиографични размисли от детството си в Кони Айлънд, които, преплетени със спомените му от войната, се бяха появявали под една или друга форма в следващите му творби. „Плаващата опера“6 на Джон Барт беше още една чудесна творба в подходящ обем — явно на тази възраст Пота не можеше да се залови за някое монументално произведение, което би му отнело пет години, пък и повече! Той знаеше, че не притежава находчивостта на съвременните английски писатели като Иън Макюън и Анита Брукнър, те бяха в състояние и умееха да сгъстят заплетените нива на действието и подробните географски описания в кратък текст от неколкостотин страници.
Макар и прекалено къси за самостоятелни томове, „Записки от подземието“ и „Метаморфозата“ също се доближаваха до идеята му. Той би ги разширил гъвкаво до един по-приемлив обем с помощта на хаплив диалог, бляскави сцени, наситени със символизъм, язвителен цинизъм, сатира и саркастични психологически прозрения. Обаче и двата романа вече бяха написани.
Хората изглежда бяха забравили „Стръвницата“ на Фокнър, в която също имаше хляб. Но рано или късно щяха да си я припомнят, ако се опиташе да я имитира — както злостно си спомняха на часа за друго произведение на Фокнър „Като бях на смъртен одър“, ако някой дръзваше да си присвои неговата форма или елементи от съдържанието му. Каква работа обаче можеше да му свърши митологично произведение като „Стръвницата“ в рамките на Ню Йорк или Ийст Хамптън, и какво знаеше той за където и да било другаде? Как някой изобщо би могъл да подражава на Фокнър и уникалните му творби? Или пък на Мелвил в „Моби Дик“ и в „Мошеникът“7?
Тук, макар и със съжаление, се налага да припомня на Пота, че Фокнър умира на шейсет и пет години вследствие на травмите си от падане при езда в нетрезво състояние, а Мелвил угасва в мизерия, напълно забравен от хората, дори без издател за последните си романи, които днес са възприемани като венец на цялото му творчество. Макар и да има основания за самосъжаление, поне в това отношение Пота е далеч по-добре от споменатите си колеги, а и не му липсват издатели, които с трепет очакват неговата следваща творба.
Всъщност, по-лесно би било да преработи „Илиада“.
Но още в късния следобед в душата му се появиха съмнения относно „Илиада“ и Хера в ролята на героиня, от чието име се водеше разказът. А на следващата сутрин предпочитанията му към Хера се разсеяха като тънки вълма мъгла, подгонени от утринния ветрец.
Богиня или не, тя несъмнено щеше да се превърне в хленчеща жена, която не може да обуздае прекалено палавия си съпруг. Той вече беше сътворил подобен образ, при това не само в едно произведение. Освен ако случайно се окажеше, че и тя има тайни любовни връзки. Дори нямаше да е необходимо някакво специално проучване. Хера, поради глупавата си суетност и горделивост, в един момент губеше своеобразния конкурс за красота срещу Афродита. Но тя все пак беше богинята, покровителка на брака, домашното огнище и семейството. И то при това нейно семейство! Беше заядлива и непорочна кавгаджийка. Вероятно в ръцете на Пота би заприличала по-скоро на еврейска, отколкото на гръцка съпруга. Даже и изричайки думата „путка“, която той дръзко беше сложил в устата й. На Пота хич не му беше лесно да го направи, но „путка“ беше от мръсните думи, подобно на „чукам“ или „майната му“8, която навлизаше все повече в речника на съвременна Америка и особено сред жените. Модерните млади момичета свободно я употребяваха. Майките я използваха, когато меко коряха дъщерите си, а дъщерите добродушно се оплакваха от майките си, онези путки. Да не говорим пък за още по-модерните мамички, които си падаха по футбола, с техния груб мъжки речник. Такава, разбира се, беше в днешно време и леля Поли. Лелята на Том Сойер, нали си спомняте?