Искаше да си запише нещо, за което току-що го подсетих, и да прибави още един фиш в картотеката, свързан със сексуалния му роман. Оставих го да си спомни за случка от преди много години. Тогава ходеше с една разведена медицинска сестра на неговите години, която в разгара на акта внезапно прекъсна страстния си изблик и с печален глас и някак си между другото го осведоми, че има външен хемороид. После му позволих да се задълбочи върху още една (важна за нашия роман) разлика между мъжете и жените, появяваща се с възрастта.
Той, Пота, отдавна вече не проявяваше нито ревност, нито интерес към някогашните сексуални забежки на Поли, независимо дали тези забежки са били по време на брака им или не. Докато при нея се наблюдаваше точно обратният процес — нейната враждебност и злост към бившите му жени и приятелки растяха заедно с годините… Реших, че мога да му предложа шанса да се измъкне от тази ситуация, прибягвайки до опростяването на причината: жените в миналото му са били млади и Поли продължаваше да ги вижда именно такива, докато тя самата отдавна вече не беше млада. Не му позволих да си признае, че неуместната обида в току-що завършилия семеен скандал не беше достатъчна, за да събуди хроничните му копнежи по развода. Вместо това насочих гнева му към дребни неща от ежедневието, които отдавна го дразнеха — например начина, по който Поли подреждаше дрехите им в гардероба и шкафовете. Точно като предишните му съпруги тя бързо запълваше определеното за нея пространство, след което започваше скрито настъпление срещу неговото. И в резултат — когато потърсеше някаква своя дреха, намираше нейна. Разбира се, че се дразнеше, когато имаше време да се дразни, тоест, да подхранва лошото си настроение с усещането, което всички обичаме — че гневът ни е справедлив.
Пота лесно би могъл да изброи поне още дузина неща, които го дразнеха у нея. Но би се учудил, ако случайно узнаеше с какво той пък я дразни. Можеше да отгатне някои от нещата: не обичаше да ходи на кино, а когато тя отиваше без него, й забраняваше да му разказва какво е гледала; беше досаден; захвърляше пуловерите си, където завари, вместо да ги прибира в гардероба; не си миеше зъбите след всяко ядене като нея; не й позволяваше да си излива душата пред него, дори когато виждаше, че тя има нужда от това; флиртуваше непрекъснато, дори с още неналялите се дъщери на съседи и приятели; жените го харесваха — омайваше ги с думи.
В началото той омайваше и нея, но после, когато заживяха заедно, подобно на Зевс и Хера, това вече му се струваше излишно — и тя се примири с неприятната промяна. Той винаги я прекъсваше, когато се опитваше да му обясни нещо познато. Все по-рядко си правеше труда да скрие, че я намира досадна. Все по-бързо се уморяваше дори от компанията на хора, с които доскоро се чувстваше отлично. Макар и любезен с околните, той беше погълнат от себе си и не можеше да се отдаде предано никому.
Разбира се, тя не го формулира точно с тези думи.
Пота от своя страна съвсем не се виждаше в подобна светлина и положително би се нацупил, ако чуеше нейната оценка за себе си. Той в никакъв случай не би се съгласил, че мисли единствено за собствената си особа и за работата, която върши.
Бих могъл да ви разкажа още много неща за Поли. Бих могъл да я направя такава, каквато ми хрумне — умна и способна, шумна, с конски капаци, вглъбена или лекомислена, ниска или висока, руса или чернокоса, блага и общителна или злобна и устата, небрежно загъната в дрипавите останки на някогашните си мечти, страстен защитник на изгубени каузи — практически всякаква, каквато реша — естествена или по един или друг начин по-истинска от живота — обикновено към това се стремим в нашата художествена проза. Но не искам. И не мога (веднъж представил я „на ти“ с Пруст и Музил) да я направя повърхностна и примитивна. Бих могъл да прибягна до друг трик — да заместя Пруст и Музил със списания от сорта на „Пийпъл“ и „Венити Феър“, да я направя страстен почитател на рокендрола, забравяйки напълно за нежната й привързаност към композициите за пиано и струнни инструменти на Шуберт, писани през последната година от живота му, когато горкият младеж разбира, че е болен от сифилис и дните му на грешната земя са преброени.
Но аз вече не желая да правя задълбочени характеристики.
Пота също не желае.
Лесно бих могъл да развия образа й до последния детайл, което обаче ще изисква старателност и доста усилия. Ще отнеме и време, а Пота е изключително нетърпелив човек. Писателите от поколението след него, както и по-новите белетристи повече ги бива в това занимание, с удоволствие се увличат от него, а имат и време. Затова нека предоставим на тях детайлното изграждане на образа. Те могат да се справят.