Поли обича Шуберт, защото аз искам така. Фактът, че една почитателка на Шуберт, която отмаря с трудни романи, може да бъде неистово и празнословно кречетало у дома, вероятно ще ви се стори твърде противоречив, но човешкият характер почти никога не е монолитен и едностранчив, както обикновено го срещаме в романите. С изключение на романите на Достоевски, разбира се, където всички герои са поне полулуди, което автоматически ги прави по-истински, защото приличат на хората, които познаваме, на хората около нас. А самият Достоевски също е полулуд, точно като нас. Между него и Хенри Джеймс има разлика, забелязана от мнозина.
Като компенсация за вражеската инвазия в гардеробите и скриновете от страна на Поли (Пота скоро успя да си издейства повече място за своите вещи), той получаваше сладостната утеха всяка вечер да полага длан върху закръгления хълбок на една жена, която познаваше толкова добре, че не се чувстваше длъжен да я люби. Любеше я, само когато хормоните му настояваха. В чекмеджето с чорапите беше пъхнал запечатаната ампула с виагра, сигурен, че тя ще я открие. Искаше Поли да разбере, че той все още не се нуждае от такава помощ. Но на едно друго място, за което беше сигурен, че Поли няма да се сети, беше скрил втора ампула. Тя беше за всеки случай, просто ако му се открие малко вероятната възможност да се влюби в млада жена, която страстно да го пожелае. Е, ставаше въпрос за жена на четиридесет и пет — петдесет години. Та на същия втори етаж, в съседство с основната им спалня, имаше още една стая, мебелирана скромно, с едно достатъчно удобно легло, винаги застлано с чисти чаршафи. На него всеки от тях можеше да се оттегли в случай, че другият хърка прекалено силно или пък издава други неприятни звуци, свързани със затрудненото дишане на възрастния човек. Та там беше скрита и втората ампула.
Дори Пол, любимият му редактор, откликна с необичайно широко ухилване, когато Пота тържествено му съобщи заглавието на новия си роман. А Пол не беше от хората, които се усмихват лесно.
— Сериозно ли говориш?
Когато обсъждаха книга или идея за книга, Пол винаги придобиваше официален вид. Педантичен редактор в продължение на десетилетия, той бе преживял достатъчно разочарования, за да не потръпне при мисълта за онова, което му предстоеше да изтърпи при обработката на евентуален нов ръкопис.
— Да, абсолютно сериозно — отвърна Юджийн Пота. — Фред Карл също хареса идеята. Каза, че дори няма да ни се наложи да отпечатваме никакви страници.
— Ама, разбира се — усмихна се Пол. — Ще публикуваме само корицата, а тялото на книгата ще запълним с бели листа. Какво ще кажеш, а?
— Жалко, че няма класация за обложки-бестселъри, нали?
— А какво мисли Поли?
— Познай — рече Пота. — Обаче дори и тя е съгласна, че идеята си струва, макар че никога не ми се бърка.
— Добре, разказвай — кимна Пол. — Каква е интригата, как се развива действието?
— Тъкмо в това е работата — ухили се Пота. — Ще се наложи да се понапъна, защото все още нямам хабер. Какво би направил Флобер, ако разполагаше с такова заглавие? Можеш ли да си представиш „Мадам Бовари“, написана от гледната точка на нейния съпруг? Наистина ли мислиш, че е наложително да запълним с думи белите листове между кориците? Хей, Пол, не е ли най-добре наистина да ги оставим бели?
— Разбира се, че е най-добре — кимна Пол и на лицето му се появи широка усмивка: — Отпечатвайки само корицата, ние положително ще снижим производствените разходи до минимум. А за белите листове спокойно можем да забравим.
— Дали ще се продава? — погледна го със съмнение Пота.
— Мисля, че да. Поне в началото. Но не за двадесет и пет долара, а за десет цента. След което клюките ще ни унищожат. Колко мислиш, че ще бъде авторското ти право върху корица с цена десет цента?
— Това означава, че ще трябва да се напъна и да напиша нещо, нали?
— Не е зле да се позамислиш.
— Няма да е трудно. Толкова секс има наоколо.
— Още по-добре — рече с облекчение Пол, усетил, че въпросът не е спешен и тепърва ще търпи развитие. — Ти наистина ли си решил да пишеш именно сексуален роман?
— Не, разбира се — призна Пота. — Но засега да си остане между нас.
— Тъй ли? А какво ще правиш междувременно?
— Междувременно ли?
Междувременно аз вкарах в главата на Пота едно динамично, вибриращо и многообещаващо встъпително изречение, което обаче се отнасяше за нещо съвсем друго и положително щеше да усили объркването му: „Казват, че детето се е родило в ясли, но, честно казано, аз имам определени съмнения…“