Както можеше да се очаква, Пота също изпита определени съмнения и мислите му отново се върнаха към Хера. Представи си я в хумористичната светлина, в която вече я беше видял — приятна на вид домакиня, състезаваща се чисто по женски с апетитната Афродита, а арбитър на шоуто е съпругът й Зевс, върховният шеф на планината Олимп.
„В това може би пък има повече хляб“ — рече си той. И тогава, вече настроен на вълната на богове и богини, след няколкото седмици на безплодни лутания, аз го накарах да се обърне към:
*****
Още от самото начало съпругата на Бога беше против идеята.
— За какво ти е това?
— Нямам достатъчно работа.
— С какво си запълваше времето досега?
— Знаеш с какво — отвърна Той. — С нищо.
— Защо не продължиш в същия дух?
— Да не върша нищо ли? Защото ми писна.
— Защо си търсиш белята?
Истинската причина за неодобрението й се дължеше на страха, че вниманието му към нея осезателно ще намалее, въпреки че цяла вечност то се колебаеше около нулата. Създавайки един нов свят, с който да се забавлява, той щеше да има формалния повод, за да й отделя все по-малко време, за разлика от предишния вариант, когато не се занимаваше с нищо.
— На какво ще приличат?
— На нас.
— И на двамата?! Нужно ли е? Нима не забелязваш, че съм започнала да напълнявам?
— Ще бъдат по-дребни.
— Дано…
— Като за начало ще направя само един. Не, по-добре двама. Не е хубаво мъжът да е сам, нали? Ще създам един мъж и една жена, по наше подобие.
— И те ли ще бъдат голи?
— Какво лошо има в това да си гол? Освен в случаите, когато е студено.
— Какво е „студено“?
— Идея, която ми хрумна току-що. И която е от нещата, с които ми се иска да се позанимавам. Ще създам „топлото“, а след това и „студеното“. Как ти звучи?
— Нищо не разбирам. Искам да зная с какво ще се занимавам аз, докато ти си играеш с тези глупости, които наричаш „топло“ и „студено“?
— С каквото желаеш. Какво правеше напоследък?
— Нищо. И това ли не си забелязал?
— Добре. Значи можеш да продължаваш в същия дух до края на вечността. А аз започвам да ставам любопитен относно разни неща. Искам да видя какво ще стане.
— Убеден си, че знаеш всичко, нали?
— Наистина знам всичко и ти много добре го знаеш.
— Тогава защо искаш да видиш какво ще стане? Според мен ще съжаляваш.
— Защо да съжалявам? И откъде мога да знам, че зная всичко, ако не се опитам да го открия? Те ще ни обичат и двамата, ще видиш. А за награда аз ще ги даря със способността да се размножават.
— Според мен те ще те мразят. Как ще направиш всичко това?
— Все още обмислям различните варианти. Май ще е най-добре да използвам едно голямо „бум“, след което небето и земята ще се разделят, ще се появят реки, морета и други такива неща. А специално за теб ще запаля горе цял куп мигащи звезди.
— Мисля, че си търсиш белята.
— Че няма да се справя с неприятностите, това ли искаш да кажеш?
— Никой не знае. Да не би някога да си имал неприятности?
— Аз знам всичко, забрави ли? Те ще вършат това, което искам от тях. А ако ми писнат, винаги мога да ги удавя.
— Ами ако не се получи?
— Казах ти — ще се отърва от тях с някое наводнение или с друго голямо „бум“. Ще се забавляваме добре.
— Какво имаш предвид?
— Още не съм сигурен, но скоро ще разберем.
„Да бе, да“ — ухили се саркастично Пота, пусна писалката и се облегна назад в знак на безнадеждно отрицание. Отново не забеляза, че сам си говори на глас.
Тръгне ли в тая посока, край няма да има. После смутен откри приликите между неговата идея за „Съпругата на Бога“ и фрагментите на Марк Твен от „Дневникът на Ева“11 — произведение, което великият писател не беше успял да завърши. Причините вече му бяха ясни. За момент настроението му се оправи, на лицето му се появи широка усмивка. Спомни си бликащия хумор на Твен, когато описваше как Ева увековечава в дневника си едно от „най-великите“ научни открития на Адам: че водата тече надолу по планинския склон, а не в обратната посока.
Пота, естествено, се убеди, че избраното начало задължително изисква нов, по-рационален подход към историята за Адам и Ева. Нямаше друг избор.
Долови и недостатъка в новия си роман „Съпругата на Бога“ (той винаги улавяше по-бързо слабостите в собствените си книги, отколкото в тези на приятели и колеги) — основният виц се съдържаше още в първото изречение, след което просто изчезваше. А и като виц не беше нищо особено. Онези, които щяха да последват, нямаше да бъдат нищо повече от разтегливи повторения и вариации на различни библейски притчи, познати до втръсване (от песни, книги, филми, театър). Ако искаше да изцеди идеята, според него в нея имаше още доста хляб, Пота беше длъжен да надмине предшествениците си, включвайки нещо ново и гениално находчиво, с което да изкачи непокорените досега върхове на художествената литература.