Не мога и не искам да проследявам разнообразните асоциации, хапливите намеци, шеговито-сериозните сексуални „проблеми“, миналото като сънища и сънищата като реалност, които изграждат образа на Пота (Хелър) като човек и творец. Тях оставям на читателя.
Длъжен съм обаче да добавя още нещо.
Макар и „мрачен писател-сюрреалист“, Хелър не ни натрапва песимизма си. Той знае да го прокара с усмивка, наистина тъжна, да го разреди с хумор, наистина невесел, да го разпръсне в игриви ситуации, наистина сюрреалистични. „Портрет на твореца като стар“ ни подготвя за нашето собствено поражение, каквото представлява в края на краищата всеки човешки живот, но без страх от смъртта, с милост и състрадание.
Георги Величков
$type=предговор
Том
— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— О, по дяволите! — простена леля Поли. — Къде ли се е дянало пак това момче?
Момчето беше Том Сойер. Облечен в ново спортно сако от фин кашмир на „Армани“, той се беше отпуснал в едно от креслата в хола и небрежно изчисляваше последните си банкови акции и облигации, докато чакаше четирима свои приятели. Те трябваше да го вземат с наетата издължена лимузина с тъмни стъкла и да го отведат в ложата на стадиона за поредния интересен мач. Том не помнеше какъв точно е мача — баскетболен, футболен или професионален бокс, но това нямаше значение. Важното беше да са там. Беше облякъл риза от „Търнбул & Асер“ на отвесни райета с цвят на патладжан, небрежно беше разкопчал снежнобялата си яка. Широките му тиранти бяха на червени и черни капки. Вече знаеше как да убеди наивните си приятели, че ще спечелят, ако заложат по триста долара, а те, естествено, щяха да загубят. Още в началото щеше да подхвърли замислено, сякаш разсъждава на глас: „Знаете ли, трудно ми е да приема, че…“
„О, по дяволите!“ — въздъхна възрастният писател и със съжаление реши да зареже поредния си роман.
Равнодушно остави химикалката. Защо не можеше да измисли нещо ярко и убедително, което да подкрепи загатнатото в текста до този момент и да придаде жизненост на историята? Изведнъж се сети — това, което възнамеряваше да постави за начало, вече го бе използвал в предишен роман, а именно че и Рино, Невада, и Спокейн, Вашингтон, се намираха доста по на запад от Лос Анджелис. Вероятно никой не би забелязал повторението. Той обаче щеше да знае! А това беше достатъчно, за да се настани в душата му самопрезрението, че я кара през просото, че провалът е неизбежен и не си заслужава усилията и угризенията. Безспорно, пародията на „Том Сойер“ — типичния американски народен роман, с един съвременен Том Сойер, дипломиран юрист от Йейл или с докторска степен по бизнесадминистрация от Харвард, определено не се вместваше в днешния свят, нито в морално-етичните представи на писателя.
„Не и сега“ — поклати той глава и на лицето му изплува тъжна усмивка. Със сигурност не и в това произведение, което бе започнал да обмисля тайничко, с ужасна ирония, като последния литературен портрет, създаден от твореца на стари години. Макар че нито за миг не го бе имал предвид сериозно. Дори Джеймс Джойс не беше успял да постигне така желаното метафизическо съвършенство в своя „Портрет на художника като млад“1. А иначе току-що написаните редове, по негова преценка, си бяха обикновена, банална сатира и в нея нямаше място нито за обширни естетически експерименти, нито за противоречиви домашни конфликти, нито за сълзливи трагедии — все неща, които талантливи и чевръсти журналисти можеха да напишат за половин ден в рамките на осемстотин думи, докато той самият се нуждаеше от три-четири години и поне четиристотин страници.
Дългогодишният жизнен опит го беше научил никога да не изхвърля изписан лист хартия, преди да редактира текста поне веднъж, за да го прибере накрая в някоя папка или в паметта на компютъра си. За тези страници обаче не изпита и миг колебание.
„О, по дяволите!“ — изруга той на глас, откъсна горните листа от жълтия си бележник, смачка ги на топка и ги захвърли в плетеното кошче за боклук. С мъка преодоля желанието да си полегне за кратка предиобедна дрямка, която щеше да му бъде втората за деня. Отново въздъхна, после посегна за шала и ръчноплетената жилетка и напусна кабинета си.
Надяваше се, че разходката до брега ще го разсъни, ще освежи главата му и ще прогони умората и апатията от умореното му тяло. Бавно се повлече по алеята за коли. Зърна жена си отвъд ливадата, тя го гледаше от ъгъла на къщата, стискайки лейка в ръцете си. Нямаше нужда да напряга взор, за да улови изражението й, то си беше все същото: съчувствено и леко разочаровано от очевидния провал на поредния му опит да пише, а може би донякъде и пренебрежително, защото той така се вживяваше.
1
Заглавията на споменатите произведения в романа се цитират по изданията на български език, а непревежданите — в превод на В. Лаптев.