— Не е ли неетично?
— Сигурно. Но етиката не влиза в служебните ни задължения. Ние сме специалисти по производство на пари, затова сме тук. А тази сделка ще произведе голямо количество пари, при това лично за нас.
— И ти си сигурен, че те нямат стойност, така ли?
— Разбира се. Това са руски държавни облигации и по тази причина ние сме в състояние да искаме толкова добра цена. Ще ги предложим в голямо количество на нашите най-добри корпоративни клиенти. Фирмата ще реализира огромна печалба, от която ние ще получим съответния процент. Това са сигурни пари в банката, които ще получим далеч преди да се разбере, че облигациите са само хартия.
— Няма ли да се разгневят клиентите — тези, на които ще предложим облигациите?
— Не. Те са твърде мощни, за да усетят нещо. Освен това знаят, че невинаги печелят. Вероятно ще го приемат като малка шега. А и когато открият измамата, ние с теб навярно вече ще сме другаде, на по-добри длъжности и заплати. Дай да свършим работата, докато Грег го няма, тъй като едва ли ще ни се отдаде втори шанс да го заобиколим.
— Ами Гас?
— Гас ли?
— Как ще приеме той всичко това? Няма ли да ни се сърди?
— О, знаеш го какъв е Гас… Тази стара лисица изобщо не иска да чува за неща, които ще е принуден да порицае, особено когато тези неща произвеждат пари за фирмата. А ние ще направим точно това. Бъди спокоен, Гас няма да разбере. Ако случайно разбере, той едва ли ще ни осъди. Но ако и това стане, тогава ще прехвърлим цялата вина върху Грег, преструвайки се, че изобщо нямаме представа за какво става въпрос. Съгласен ли си?
— Звучи страхотно!
Грег беше готов да избухне. Не се обиди от епитета „тесногръд“ — дори го прие като комплимент. Ядоса се обаче, че го нарекоха „задник“. И вече нищо не можеше да го спре.
— Хей момчета, я почакайте за момент! — извика той от вътрешността на телефонната кутия. Лицето му (или каквото имаше там вместо лице) беше почервеняло от гняв. Но лишен от гръдния си кош, гласът му прозвуча като тъничък, едва доловим писък на комар.
Реакцията на Мел и Ърв беше едновременна, с еднаква доза объркване.
— Какво каза? — спогледаха се те.
— Не каза ли нещо току-що? — отвърнаха си миг по-късно, отново в хор.
— Не, стори ми се, че ти казваш нещо — промърмори единият.
— Не съм — отрече другият.
— Добре, всичко е наред. Дай да вършим работа и да се махаме оттук, защото онзи задник всеки момент ще се появи.
— О’кей.
Първата реакция на Грег беше да хукне подир тях, но това се оказа невъзможно, тъй като краката му здравата се бяха уплели в разните жички и спойки. Телефонира на Гас в момента, в който най-сетне успя да се освободи. Вече беше сигурен, че разполага с глас, а вътрешния номер го знаеше наизуст. Оставаше само да прескача по съответните клеми на апарата. За щастие секретарката все още бе погълната от разговора с майка си. Но Гас беше точно такъв, какъвто го описаха Мел и Ърв: стара лисица, която не желае да чува или вижда нищо нередно; мъдър стар бухал, който почти винаги успяваше да се изплъзне, когато Грег пожелаеше да говори с него насаме. И сега го нямаше.
Без да унива, Грег предприе най-доброто, което беше в състояние да измисли: позвъни на личния си доктор с намерението да му обясни състоянието си и да поиска някакъв лек.
Но някой явно беше разпространил лъжи за този лекар, тъй като през нощта, без да има други грехове, той се беше превърнал в щипалка.
Веднага се обади на психотерапевтката си, но явно и за нея бяха разпространени лъжи, защото, без да има други грехове, тя се беше превърнала в присмехулник.
Потърси последователно своя адвокат, своя конгресмен и своя сенатор. Но явно и за тях бяха наговорени лъжи (а може би пък истини), тъй като те бяха превърнати съответно в пиявица, червей и някакъв екзотичен паразит.
След това се обади в Белия дом, но някой очевидно беше казал истината и за президента, защото след тежка нощ той се беше събудил като хамелеон.
Обзет от дълбоко отчаяние, Грег реши да звънне на своя енорийски свещеник. Но и за него някой очевидно беше наговорил лъжи.
Пота ясно осъзна колко прав е бил Франц Кафка да завърши своя дълъг разказ именно тук, а не да продължи (както самият той се беше изкушил) с трагедията на едно насекомо, което в крайна сметка предава Богу дух и умира в собствената си стая. За останалата част от семейството историята завършва с хепиенд — те заживяват в благоденствие, когато се освобождават от позора в лицето на Грег.