Това е наша грижа.
Злият гений е човешкият гений.
И това също е наша грижа.
Знам за какво говоря.
Аз съм стар. Бил съм навсякъде и съм видял почти всичко.
Бях с писателя Достоевски по време на епилептичните му припадъци, лично помогнах на неговото „его“ да достигне дъното на падението, подклаждайки необузданата му омраза и злоба, които го ядяха отвътре.
Същото сторих и с Толстой. При него падна голям майтап, защото той ненавиждаше тълпите от поклонници, мразеше дори собствената си жена. Възрастният писател припадна на перона на гарата, бягайки от дома си, но живя достатъчно дълго, за да види как около него се събира плътен кръг от журналисти и поклонници, а жена му пристигна точно навреме, за да го види как умира.
С Гогол се справихме още по-добре. Накарахме го да се побърка и да изпитва панически ужас от пиявици. Болният му мозък реши, че трябва да гладува до смърт, после се прободе с нож, решен да се самоубие и, умирайки, се видя да лежи, покрит с пиявици от докторите, които се опитваха да му спасят живота.
Краят на Пушкин май беше мъничко по-лек: любимият на цяла Русия поет падна мъртъв на тридесет и осемгодишна възраст, застрелян на дуел от някакъв неморален авантюрист, който бе задявал открито и дръзко шавливата му съпруга, така че на Пушкин не му оставаше друг избор, освен да защити честта й.
Никога през бурния си живот Достоевски не бе успял да се радва на мир и спокойствие, камо ли на финансова независимост. Когато имаше пари, той бързаше да ги профука на комар, а когато пишеше, после така редактираше и преобразуваше, започвайки отново и отново, че никой критик оттогава насам не изпитваше удоволствие да изследва творчеството му.
Всичко това ви се струва забавно.
Убедени сме, че е така.
Ето ви и още примери: Максим Горки беше въдворен по време на управлението на царя, а комунистите изпратиха в затвора Исак Бабел, който след това изчезна безследно.
Светът никога не прояви милост към руските писатели, най-малко към тях… сред останалите руснаци.
Ако щете вярвайте (хич не ме интересува дали ми вярвате), но аз бях и в утробата на кита, заедно с Йона. Бях и с Хърман Мелвил и неговия кит на гребена на успеха и после пак бях с него и с неговия бял кит — наричайте го Моби Дик — по време на стремителното му потъване към бедността и забвението (на Мелвил, а не на Моби), ускорено именно от заниманията му със същия този негов бял кит, който метафорично унищожи писателя и литературната му репутация. Ако приемете, че капитан Ахав и Моби Дик са съществували в действителност, вие без съмнение трябва да се съгласите, че и аз съм бил там, заедно с тях до последния им миг. Познайте за кого от двамата се застъпих? Бас слагам, че грешите. Не взех ничия страна. Не изпитвах чувства нито към единия, нито към другия. Аз нямам чувства.
Аз съм по-стар от вас и зная какво приказвам.
Родени сме в един и същи ден и час, аз и вие, но въпреки това аз бях там преди вас, далеч преди вас. Ето защо съм по-стар и зная много повече. Да, да, независимо че сме родени в един и същи ден и час. Аз съм по-стар от всички, които познавате, от всички, които можете да си представите. Но винаги съм свеж като краставичка. Е, почти винаги.
Бях там, когато разпънаха на кръст вашия Господ.
Бях с него и същевременно бях с римските войници, с всеки един от тях, във всяка фибра на телата им. Бях също и с всеки един от зяпачите — с мъжете и жените, старците и децата. Бях част от тях, една доста внушителна част. Не взех страна. Бях по-възрастен от всички тях, познавах този свят по-отдавна. И никой от тях — мъже, жени, деца — нито за миг не подозираше, че всички те реагираха на преживяването по предварително определен начин, независимо към коя група принадлежаха; че се чувстваха по единствения възможен начин, внушен им от нас; че те, мислещите, чувстващите, съзерцателните, отделните, високо организираните човешки същества бяха просто механизми, обслужващи мозъка, които нито за миг през целия си живот нямаше да получат възможността за избор, камо ли пък да изразяват свободната си воля.
Мозъкът взема решенията, а не индивидът, който му дава подслон.
Ако щете вярвайте (вероятно няма да повярвате), но аз съм по-стар и от Матусал. Много, много по-стар! Да, да… И ако човекът наистина е създаден от въображението на Бога, аз би трябвало да съм присъствал и тогава, с Адам, на неговата възраст, ако не и по-стар. Също и с Ева, гола и прикрила срамните си части с листо от смокиня. А може би съм съществувал и преди тях (в случай, че животните са създадени преди Човека). Имам чувството, че положително съм бил в райската градина преди Адам и Ева и по тази причина съм по-стар от тях. Днес също съм навсякъде и едновременно с това — винаги на едно и също място.