Е, сега вече бас държа, че схванахте за какво говоря.
Ами, разбира се. За един ген. Винаги на същото място, в същата хромозома. Идентификацията е без значение, защото тъй и тъй няма да я запомните. Важното е, че аз съществувам във всяка клетка на тялото ви, както и във всяка клетка на телата на всички останали (тук ще призная, че малко се изхвърлям: може би ме няма в женските яйцеклетки и мъжките сперматозоиди, не мога да се закълна), включително в телата на повечето животни, част от които откровено презирам.
Голяма навалица е в моята хромозома. А също и там, където постоянно сме всички ние. Е, не сме буза до буза, но това е така, защото нямаме бузи. Накачулени сме един върху друг, като на изправена стълба. Десетки и стотици хиляди от нас запълват пространството между извитите спирали на ДНК, които ни държат в строго фиксирана позиция. Отдавна вече сме свикнали да живеем заедно, разбираме се добре и си взаимодействаме в строго определена последователност, гладко и почти без конфликти, защото сме преживели заедно всичко, за което можете да се сетите.
Наполеон? Разбира се. В компанията на Жозефина? Защо не? А също и с другите му жени.
Този Наполеон беше изключително смешен човек в една изключително смешна страна, наречена Франция. Той печелеше битки и губеше политически кампании, но се движеше винаги в една посока — напред и нагоре. В крайна сметка това му позволи да се провъзгласи за император.
Юлий Цезар? Разбира се. Аз бях с Цезар още от самото начало, когато прекоси Рубикон, изпълнен с необузданите си велики идеи, които му донесоха победи и после — гибел. Бях там дори и преди това. Бях до него и в момента на убийството му, когато той промълви: „Et tu, Brute?“14 Едновременно с това бях и с Брут в мига, в който той прониза с ножа си Цезар, а императорът вече беше решил да умре, защото всички ние отказахме да му дадем шанс. Аз не умрях, разбира се. Той умря, но аз продължих да живея. В друго тяло.
Ако това, което върша, може да се нарече живот, значи аз винаги продължавам да живея. Съществувах си жив и здрав у всички останали — неповреден, неизменно един и същ… Е, не точно жив. Вие едва ли бихте ме окачествили като жив. Аз съм само низ от молекули. Но функционирам отлично, върша си работата. Върша това, което трябва, защото и аз нямам друг избор. Помагам и на вас да вършите това, което трябва, независимо дали ви харесва или не, и независимо дали разбирате това или не. По тази причина на практика съм видял и чул всичко.
Бях в Египет, в леглото на Цезар и Клеопатра. Знам точно какво направи Клеопатра в това легло, за да изненада Цезар, чух и всяка дума от това, което му казваше. Знам и десетките й вариации, приложени няколко години по-късно върху Марк Антоний. Тя вече беше толкова добра, че горкият император забрави всичките си планове. Много бих искал да ви запозная с уменията й, но просто не виждам начин. Не мога да обеля дори и думичка за това, на което бях свидетел. Нямам право. Ще кажа само едно — беше страхотно забавно, а от наша гледна точка — и доста смешничко.
Нека ви дам друг пример — никой от надутите като пуяци дръвници, поканени от Клинтън да преспят в стаята на Линкълн в Белия дом, само защото са изсипали куп пари в касата на Демократическата партия, не може и да предположи, че въпросното помещение бъка от микрофони, а определени слушатели чуват всичко, което става там. Явно те добре се забавляват, защото трудно сдържат усмивките си на следващия ден, когато се окажат очи в очи с въпросните дръвници. И аз умирам от смях, но не се смея. Аз не мога да се смея. По-весело е от комедия — да гледаш как затворените в споменатото помещение достолепни и преуспели в живота мъже и жени започват да дрънкат пълни глупости, а движенията им наподобяват тези на насекоми или животни.
Не след дълго стана обществено достояние, че всяка от двойките, попаднали в прословутата стая на Линкълн в Белия дом, независимо от възрастта и физическото им състояние, независимо до каква степен са отвратени един от друг при нормални обстоятелства, изпитват моралния дълг в тази незабравима нощ да използват всякакви забравени сексуални техники. Това сякаш се превръщаше в задължение, във въпрос на патриотизъм. Осведомени източници от президентството често са отбелязвали, че стаята на Линкълн е добро място за чукане, сигурна работа, импулсираща двойките да вършат и говорят мръсотии, докато са там, защото надали ще имат друг шанс да дрънкат мръсотии на подобно възвишено място.