Аз също бях там, проснат на дюшеците между тях. В същото време бях и навън, с елитния корпус на подслушваните. Ах, какви неща мога да ви разкажа, ако можех да говоря! Но аз не мога да говоря, затова забравете.
Аз мога единствено да мириша. В смисъл да усещам, а не да изпускам миризми. Това е моята главна функция, моята работа. Аз съм един обикновен обонятелен рецептор, който си върши работата в компанията на хиляди други като мен — всички сме ангажирани да правим едно и също нещо. Как иначе си въобразявате, че можете да го правите вие? Ние надушваме нещата вместо вас. Аз например мога безпогрешно да надуша един плъх вместо вас, а също така и всяка по-голяма фъшкия. Вонящи обекти колкото щеш, повече отколкото бих желал да подушвам, особено в двете столици на двупартийните демокрации, както обичат да ги наричат управляващите, Лондон и Вашингтон. Аз знам всичко. Аз съм едновременно навсякъде. Знам какво се е случило през онези осемнадесет минути, липсващи в записания разговор на касетофона на Никсън15 — изненадах ви, а? — знам и как точно е била изтрита лентата. Наистина, би трябвало да чуете какво действително си говореха онези типове от Белия дом, особено когато крояха тайните си планове за войната във Виетнам, разните му там Джонсъновци и Никсъновци. Аз ги чух.
Щях да повърна, но не мога да повръщам. Това не е по моята част.
Мога да ви предам частните разговори на всички президенти със съпругите им, когато си мислеха, че са сами, мога да ви предам и това, което президентите споделяха с любовниците си в отсъствието на техните съпруги. Аз бях с Ли Харви Осуалд в деня, в който бе убит Кенеди, бях с Мерилин Монро в деня на нейната смърт и знам какво се случи и предишния ден, и по-предишния ден. Спокойно мога да напиша роман. О, да, мога да напиша гаден и отвратителен роман за Мерилин и за всичко останало, към което сте изпитвали възхищение. Мога да събера между кориците на една книга всичко гадно и отвратително за великите личности от нашата и световната история, да извадя на бял свят гнусните им тайни, за които дори не сте сънували.
О, само ако можех да напиша роман!
Но аз не мога да пиша.
„Нито пък аз мога“ — възропта злочестият възрастен писател Юджийн Пота и на лицето му се появи тъжна усмивка.
Не, положително не мога да напиша роман за някакъв шибан ген, който виси на хромозомата си като муха на стената, слушайки и предавайки действията на героите, без да има каквато и да е роля в тях. И макар че този измислен от мен ген може да подуши един плъх и цяла торба с фъшкии, той самият е пълен с фъшкии. Може и да си въобразява, че е във всяка клетка и във всеки човек едновременно, но физически той не е един и същ индивид. Твърденията му, че знае всичко и едновременно е навсякъде, че общува по всяко време с всички, просто не са истина. Ако беше така, той отдавна трябваше да е загинал от информационно свръхнатоварване. Той не би могъл да подслушва Мерилин Монро в калифорнийската й спалня и едновременно да плете заговори с Ли Харви Осуалд в Русия или Тексас, още по-малко пък да е с мен на лятната ми почивка в Огнена земя и то в деня, в който умира Мерилин. А след като аз съм в състояние да преценя всичко това, рече си Юджийн Пота, значи всеки средно интелигентен човек на този свят моментално ще разбере, че и аз съм една торба, пълна с лайна…
Той не може да говори и пише, но какво всъщност прави? Говори и пише. Значи, да върви по дяволите. Какво си въобразявам аз? Да върви по дяволите и неодарвинизмът като основополагащо правило, и еволюционният детерминизъм също, та и ужасяващата, но необорима идея, според която всичко, което правим, трябва да бъде направено, защото всеки наш избор вече е направен и всяко наше решение е заложено предварително в мозъка ни, включително и това, което вземам в момента — до последната дума, която пиша, дори и ако реша да я сменя с някоя друга дума.
Кой, по дяволите, би проявил желание да прочете всичко това?
„Трябва ми герой с право на избор — рече си отново Пота с беззвучен стон. — Трябва ми действащо лице, независимо дали е мъж, жена или дете. Този герой трябва да има или поне да си мисли, че има, свободна воля, трябва да предизвиква съдбата и да се бори с нея, да организира и направлява действието.“
Напомни си, че през цялото време е бил наясно с тия учебникарски изисквания. Нали те бяха една от слабостите в идеята за „Съпругата на Бога“. Той изглеждаше прекалено пасивен, жертва на майтапи. На Пота му беше необходима интрига, изградена от хора, които правят нещата. Интересни характери, не непременно герои, но силни и решителни, способни да задвижат колелото.