Прибра листовете с приключенията на онзи ген в една папка, която завря в чекмеджето.
После, с чувство на радостно нетърпение, извади папката с предишната си идея, която през това време се бе избистрила обещаващо в съзнанието му. Отново се засмя. Край на колебанията. Решително реши да се реши и написа тази титулна страница:
*****
Пота не знаеше почти нищо за херцога на Марлборо, освен очевидния факт, че той не е херцогът на Уелингтън. За херцогинята също не знаеше почти нищо, ако не броим прословутия цитат в дневника й, според който една нощ нейният господар се върнал от война и я ощастливил два пъти, без да си сваля ботушите. Отчаяното усилие да разкрие нещо допълнително за живота й само потвърди, че тя не отбира от книги, а от карти и от мъже. Обещаващо начало за хумористично-еротичния роман, който би трябвало да бъде сексуалната биография на нечия съпруга!
Съсредоточил цялото си внимание върху споменатия цитат, Пота все повече се озадачаваше от двукратното й ощастливяване с несвалени ботуши, реализирано от нейния господар. Дали между двата пъти е имало някаква пауза? Дори и съвсем кратичка, колкото да си поемат дъх? Защо нейният господар тогава не си е събул ботушите? Дали не е бил от онези откачени сластолюбци, за които се шушука, че им става за втори път без никаква пауза? Може би именно той — херцогът на Марлборо, е бил известен с прозвището Железния херцог, а не колегата му от Уелингтън, както погрешно си мислеше Пота. Но къде са били панталоните му по време на споменатия двукратен сеанс? Възможно ли е униформените панталони в Англия от края на XVIII и началото на XIX век да са били скроени така, че да се свалят, без да се събуват ботушите? Дали по онова време мъжете са носели колани и тиранти, и ако да — как ли са ги наричали? И къде е останалата част от неговото, пък и от нейното бельо? Къде са отговорите на тези въпроси?
Навярно Пота, белетристът, трябваше да се запита дали един английски джентълмен, още повече един спечелил войната генерал, събува ботушите си сам (независимо от случая) или при тези деликатни обстоятелства просто не му е било удобно да повика в спалнята на милейди нито личния си ординарец, нито нейната камериерка? Или пък не е могъл да свали ботушите си по простата причина, че панталоните му са били смъкнати върху тях? Дали херцогинята би се навела толкова ниско, за да извърши тази операция вместо него? Дали той би й позволил подобна гимнастика?
Пота със свито сърце разбра, че му предстои задълбочено и продължително изследване. А той ненавиждаше всякакви изследвания. Беше сигурен, че Уелингтън (или Марлборо?) е имал за любовница (може би това се отнасяше и за двамата) жената на някой познат, който без съмнение също е имал поне една интимна приятелка. В крайна сметка за какво друго ставаха всичките тези благородни дами в средновековна Англия? Не, не… Любовницата на приятеля едва ли е била съпругата на Уелингтън или на Марлборо. Това би било прекалено хубаво и декадентско. А един от тях — може би Уелингтън, може би Марлборо — положително имаше връзка с втора жена, която го е изнудвала, че ще направи публично достояние техните плътски отношения. „Разгласи го и върви по дяволите!“ — рекъл Марлборо. Или Уелингтън? А според анекдота тя сторила и двете. Оповестила връзката им и била пратена по дяволите от обществото, защото го е направила. Един от тях — Марлборо или Уелингтън, а може би и двамата — е бил Бленхайм, предшественик на нашия Уинстън Чърчил, та той предизвикал Чърчил, нашия Чърчил, в отговор на комплимент относно богатото му родословно дърво, да отбележи: „Благодаря, но погледнете всички онези, които са се набутали между клоните!“
Обзет от познатия и общо взето приятен първоначален прилив на ентусиазъм, Пота се сети за сентенцията на лорд Честърфийлд за секса. Почтеният благородник доверил на сина си, че удоволствието от въпросния акт е мимолетно, позата — смешна, а последиците — твърде тежки. Тези двамата имаха всички шансове да се появят в бъдещата книга и затова Пота си записа мисълта върху едно от специалните картончета, подредени на акуратна купчинка върху бюрото му.
После се замисли за останалата част от приготовленията на Марлборо или Уелингтън, за срещата с неговата (или тяхната) любовница, за контраста между скованата официалност в речта и поведението им по време на светската сбирка и животинското им сладострастие, което бе и истинската причина за тази среща. Ето го звярът с две лица, ето го моментът да се използва и Шекспир, въпреки пълното безразличие към книгите от страна на херцогинята.