— Не съм й се обаждал, защото бях сигурен, че отново ще се влюбя в нея в момента, в който чуя гласа й — дипломатично отвърна Пота и мислено се потупа по рамото. — А вече не ми се ще да се развеждам. Предай й тези думи. Надявам се, че ще й стане приятно, когато ги чуе.
— О, и още как — съгласи се Пати. — Отдавна не бях чувала толкова сладка лъжа.
Пота изпита задоволство от себе си, но развоят на събитията вътрешно го притесняваше. Поли положително щеше да се засегне, ако той замине за Флорида при друга жена, а тя наистина не заслужаваше това. От друга страна, той също щеше да е ощетен, в случай че се откаже от пътуването. И също не го заслужаваше. Тогава?
Щеше да излъже. Беше го правил многократно с предишните си съпруги.
Изтегна се на дивана в кабинета си, за да обмисли детайлите на предстоящата веселба, която планираше. Скоро обаче мислите му се насочиха към други неща и той неусетно задряма.
Съблазнен обаче веднъж от идеята да разчупи оковите на благоприличната нравственост, които доброволно бе приел след женитбата с Поли, усети как в гърдите му се надига желанието да забегне нанякъде. Вдигна телефона и се свърза с Луиз — момичето (вече отдавна жена), което навремето го беше въвело в тайнството на тантрическото изкуство, но претърпя пълен провал в опитите си да го направи вегетарианец и астролог. И този разговор, оказал се безполезен за бъдещия му сексуален роман, също му донесе само неприятни новини. Мъжът, с когото живеела вече двадесет години, се разболял и периодично го подлагали на тежки операции. За да се грижи за него, Луиз току-що напуснала работата си като изпълнителен директор в една от солидните рекламни агенции на щата… Напълно в неин стил. Скрила много нежност в закоравялото си сърце, Луиз беше човек с принципи, достойни за уважение. Когато се разделяха, тя му подсказа съвсем ясно, че смята да бъде безгранично вярна на своя избраник и той уважи решението й. По подобен начин спечели и нейното уважение, никога не си позволи да я вкара в грях. Сега тя беше във възторг, че го чува. Оказа се, че не само помнеше как го е въвела в тантрическото изкуство, но и все още пазела плакатите от изложбата, която някога бяха посетили заедно. Дори ги окачила на стените в току-що ремонтираното си жилище. Пота таеше надеждата, че може би ще се срещнат дискретно в центъра, близо до службата й. Искаше да й предложи обяд (или вечеря). Кой би могъл да предвиди какво ще се случи след това?
— О, да, Джийн. С удоволствие ще те видя, например при следващото ти идване в града.
— Можем да го сторим, когато пожелаеш — рече с ентусиазъм Пота. — Ще дойда в центъра в удобно за теб време. Ще пийнем по чашка, ще хапнем. Изгарям от нетърпение да те видя.
— И аз — отвърна Луиз. — Но ти вече си известна личност и хората те познават, нали?
— Да.
— Не искам да ти създавам неприятности, Джийн. Нито пък на себе си.
— Аз също — отвърна с известно закъснение Пота. Беше напълно искрен, но не схвана веднага смисъла на думите й. — Нека го направим по обедно време или просто да изпием по кафе. Имам едни терзания и мисля, че можеш да ми помогнеш.
— Бих те поканила, но сам разбираш, че не е удобно, когато него го няма.
— Естествено, не се притеснявай. Обичам те, Луиз… Не съм спирал да те обичам, знаеш ли? А и всичките ни общи приятели изпитват същото. Вече съм над седемдесет и пет, няма да ти се нахвърля. Мога обаче да те обичам, както си седя на масата и разговарям с теб. За миналото, за дните, прекарани заедно. Сестра ти още ли е омъжена?
— О, да. Бракът й е стабилен като скала. Има деца, а аз съм любимата им леля.
— А майка ти как е?
— Добре е. Живее в старчески дом. Непременно ми се обаждай, моля те, когато можеш. С удоволствие ще се срещна с теб, много искам да си поговорим.
— Знаеш, че ме бива в приказките.
— Знам, знам. Но аз искам да те видя, не защото съм самотна. Не се чувствам самотна. Имам приятели, имам и достатъчно занимания. Е, понякога и на мен ми става малко тъжно, като на всеки човек.
В ранните часове на същата вечер, съвсем не случайно, дойде и телефонното обаждане, за което често беше мечтал, защото би могъл да го вкара в някой свой роман — по подходящ начин, разбира се.
— Аз съм съпругът на Адел — рече без увъртания мъжът. — Тя знае, че ви се обаждам. Напоследък не е добре. Често споменаваше, че иска да се чуе с вас поне още веднъж, докато все още е в състояние да говори. Ако се обаждам в неподходящо време, просто ми кажете направо. Ще опитам друг път.
— Разбира се, че звъните в неподходящо време, тъй като в момента сме на масата и вечеряме — отсече Пота. — Освен това нямам подръка въпросната финансова информация и не ми се ще да я търся. Оставете телефона си в банката, ще гледам да ви позвъня още утре… — Когато се извърна към Поли, на лицето му беше изписано раздразнение: — Проклетите банкери, никога няма да се отучат да звънят на хората по нощите! Кълна се, че ако не беше бумащината, отдавна да съм сменил банката! Но сигурно всички банки са еднакво лоши. Защо не приемат закон, който да забранява този телефонен тероризъм?