— Какво искаше?
— Да ми прехвърли спестяванията по сметка, която носела по-добра лихва.
Номерът, който набра Юджийн Пота на другия ден, не беше на неговата банка, а на някаква адвокатска кантора.
— Не ми стана много ясно какво искахте да ми кажете вчера — рече той.
— Усетих — отвърна мъжът с мелодичен, самоуверен глас. — Но ви уверявам, че няма нищо нередно.
— Тъй ли? И за какво става дума?
— Нарича се АЛС — амиотропна латерална склероза.
— Чувал съм за нея.
— Другото название е болестта на Лу Гериг.
— И това ми е известно. Но за пръв път чувам, че от тази болест страдат и жени.
— За съжаление, Адел стана нейна жертва.
— Бих искал първо да поговоря с нея.
— Разбира се. Между другото, казвам се Сиймур, в случай че искате да се сприятелим.
— Кога е удобно да се обадя?
— Когато пожелаете. Работя по цял ден, вечер също. Адвокат съм, ако ви интересува.
— Разбрах го по гладката приказка. Явно сте добър във воденето на преговори.
— Върша го всеки ден. Няма смисъл да се държите враждебно с мен. Наистина няма…
— Не се държа враждебно с вас, просто ме заболя от това, което ми съобщихте.
— В събота и неделя не се задържам у дома, особено ако времето е хубаво.
— Голф?
— Адел правилно предположи какво ще си помислите.
— Адел познава хората и е много умна жена. Би трябвало вече да сте го разбрали.
— Да й кажа ли, че ще дойдете да я видите? Нали ще дойдете?
— Разбира се, стига тя да желае. Нима допускахте, че ще откажа?
— Тя не беше много сигурна.
— Обзалагам се, че сте прав.
Младата прислужница-индонезийка го въведе в светъл и просторен апартамент. През широките прозорци се виждаше Сентрал Парк, в цялото си великолепие блестяха изисканите сгради на Пето Авеню, където апартаментите струваха цяло състояние. Пота правилно бе предположил — ако Адел изобщо имаше прислужница, би избрала някое младо и хубаво момиче, което да моделира по свой вкус. Тя обичаше да поучава. Двамата се прегърнаха непохватно, смутени от присъствието на момичето. Целунаха се два пъти, малко по-продължително от необходимото.
— Радвам се, че дойде — рече тя.
— Аз също.
— Изглеждаш добре.
— И ти.
Тя действително изглеждаше по-добре, отколкото бе очаквал. Само походката й беше леко скована и подскачаща. Той я забеляза, докато вървяха към дивана. На масичката имаше чаша с бяло вино. Пота отказа виното. Тя се облегна назад, по царствения начин, който му беше познат. Малките й тъмни очи го гледаха изпитателно и с леко подозрение, устата й беше замръзнала във високомерна полуусмивка.
— Отвреме-навреме попадам на твои снимки в пресата. Но на живо изглеждаш много по-добре, имаш вид на здрав човек… Действително изглеждаш чудесно!
— Ти също.
— Нима твърдиш, че имам вид на здрав човек?
— Да.
— Разбира се… — изгаври се тя студено.
— Не, наистина изглеждаш чудесно.
— Да бе, как ли пък не.
— Повярвай, така е. И много приличаш на майка си…
— На майка ми?
— Веднъж обядвахме заедно, помниш ли? И двамата бяхме единодушни, че тя старее по особено елегантен начин. Цветът на косата й незабележимо се променяше от пясъчнорус в сребрист или може би платинен. А кожата й беше златиста.
— По-скоро матирана.
— Точно като твоята — кимна Пота. — Надявам се, че тя все още е сред нас.
— За съжаление почина. Баща ми също.
— А те… успяха ли да свикнат с теб? — попита с топла усмивка той.
— Не — засмя се тя. — Непрекъснато трябваше да ги държа изкъсо и нито веднъж не се разчувствах. Но сега искам да те питам за нещо друго, Джийн — тялото й грациозно се приведе напред, на лицето й се появи тържествуваща усмивка — Още ли си толкова добър с езика?
— Какво?!
— Сигурна съм, че ме чу добре. Или бъркам?
— Чух те — окопити се Пота. — Напоследък имам проблеми със слуха, но все пак чувам.
— Е, какво ще ми отговориш?
Той сви рамене, от устата му излетя тежка въздишка на примирение.
— Не знам. Отдавна не съм се пробвал.