Усмихвайки се, тя впи очи в неговите.
— Я ми кажи, Джийн, все още ли се чудиш защо те обичат жените?
Усмихвайки се, той поклати глава.
— Не.
Том Сойер, писател
— Том?
Никакъв отговор.
— Том?
Никакъв отговор.
— О, по дяволите! — рече леля Поли. — Къде пак се запиля това момче? Дано да не е тръгнал действително да търси онзи господин Клемънс, за да го разпитва как се става писател. Това би било ужасно! Ужасно! Сигурна съм!
Уви, малкото куфарче на Том Сойер го нямаше.
Липсваха още една риза, комплект бельо и чифт чорапи, гребена, четката му за зъби, калъп сапун и бамбуковата му въдица. Към одеалото, с помощта на карфица, беше прикрепена бележка от Том Сойер до леля Поли. В нея пишеше, че той наистина тръгва за Кънектикът с намерението да открие господин Самюъл Клемънс или Марк Твен — както бе известен сред начетените люде по света, за да го разпита как се става известен писател на романи, за да стане и той известен, богат и щастлив, какъвто несъмнено бе господин Клемънс.
Том беше чувал, че господин Клемънс притежава издателска къща и лично, с гордост, е връчил 200 000 долара на вдовицата на бившия президент Юлисис С. Грант за авторските права на автобиографичната книга, написана от Грант и издадена от господин Клемънс; че разполага с достатъчно пари, за да си купи нова печатарска машина — истинско чудо на техниката; че постоянно го канят на официални приеми по света, където не само се радва на безплатна и обилна храна, но и му плащат за тостовете, които вдига. Всичко това беше вълшебна музика за ушите на Том. И след като Хък Фин беше заминал да си търси късмета в Дивия Запад, той нямаше причини да се двоуми.
Не се съмняваше, че господин Клемънс ще бъде поласкан да го види (защо пък да не бъде?). Затова без колебание напусна дома си в Ханъбъл, Мисури, и се насочи към дома на господин Клемънс в Хартфорд, Кънектикът. Той все още нямаше никакво понятие, че това ще се окаже началото на едно литературно турне на откритията, което щеше да го отведе на запад чак до Калифорния, после обратно на изток през Чикаго до Ню Йорк. На следващия етап му предстоеше да прекоси океана, за да посети Англия, а след това отново да се върне до Ню Йорк, да отскочи до Масачузетс и най-сетне, с огромно облекчение, да се прибере при леля Поли в Ханъбъл, Мисури.
Как Том успя да направи тази обиколка на половината земно кълбо само с една риза за смяна, един чифт бельо в куфарчето си и няколко долара в джоба, е друга история (написа Пота), в която ние няма да се задълбочаваме, но все пак ще отбележим (решението принадлежи на Пота), че той продаде бамбуковата въдица на Том Сойер, на която собственоръчно бе издълбал името си, и един подписан екземпляр от книгата на Марк Твен „Приключенията на Том Сойер“ на някакъв колекционер, с когото се запозна във влака.
Младият Том Сойер изгуби доста време, докато открие пътя от скромното градче на брега на Мисисипи и внушителния палат в Хартфорд, Кънектикът, където му бяха казали, че живее Самюъл Клемънс. Когато най-сетне се добра дотам, новините съвсем не бяха окуражаващи. Оказа се, че обектът на неговото пътуване едва ли ще му отдели време за един приятелски разговор, по простата причина, че отсъстваше. Което, разбира се, съвсем не означаваше, че ако беше налице, би му отделил време. Господин Клемънс беше заминал за поредната си лекция — една от многото, благодарение на които успяваше да покрива разноските по внушителния палат в Хартфорд, Кънектикът, да изплаща дълговете си, натрупани от дейността му като издател и най-вече от покупката на прехвалената печатарска машина „Пейдж“, която се оказа далеч под очакванията му. Тези и още много други неща Том научи от господин Роджърс, който случайно се намираше в палата при появата на нашия пътешественик. Господин Роджърс беше един от изпълнителните директори на „Стандарт Ойл“ — компания от империята на Джон Д. Рокфелер, и близък приятел на господин Клемънс. Той доброволно се бе заел с тежката задача да оправи безнадеждно обърканите финанси на господин Марк Твен. Господин Клемънс рядко се задържал в дома си, а когато бил тук, избягвал да приема неканени гости. Господин Роджърс изрази силно съмнение, че Том Сойер би бил изключение.
— Вашият Марк Твен съвсем не е забавната личност, която би трябвало да бъде — отприщи се той. — Когато си е у дома, той се чувства много потиснат… Издателската му дейност и идеята му за модерна печатница напълно се провалиха и този провал доведе до загубата на огромни суми. До ден-днешен смята, че е виновен за смъртта на сина си, починал като дете, както и за неотдавнашната смърт на дъщеря си, починала по време на поредните му лекции в чужбина. Мнението на лекарите за здравето на другата му дъщеря (той имаше общо три момичета), която се оказа болна от епилепсия, както и лошото здравословно състояние на неговата съпруга, също го притесняват. А и последните му творби, особено „Човекът, който корумпира Хедлибърг“ и „Тиквата «Уилсън»“16 (злобна сатира на цивилизованото общество), не успяха да го превърнат в любимец на читателската публика, както се случи навремето с „Том Сойер и Хъкълбъри Фин“, и само допълват мрачната картина. — Добрият приятел на Клемънс помълча малко, после поверително добави: — И той изобщо вече не е нито забавен, нито пък чак толкова остроумен. Затова, ако ви трябва човек, който да ви научи как да станете преуспяващ писател, най-добре потърсете някой друг.