Въпреки мрачния финансов анализ, Том беше доволен да чуе за огромното количество пари, които господин Клемънс беше натрупал, за да може по-късно да ги пропилее. Това още повече засили желанието му да направи кариера като писател.
Джек Лондон също беше просперирал. Том беше благодарен за съвета и обеща да замине на запад и да потърси господин Лондон.
Бързият напредък в железопътния транспорт от края на Гражданската война до началото на новото столетие превърна пътуването от Хартфорд, Кънектикът, през цяла Америка до Калифорния в пътешествие, не по-тежко и по-продължително от прекосяването на океана с параход от Бостън или Ню Йорк до английското пристанище Ливърпул. Том все още не подозираше, че скоро щеше да предприеме и това пътуване.
И така, Том Сойер слезе от влака на една железопътна гара в Калифорния. Без да губи време, той продължи на север покрай Сан Франциско, тъй като искаше час по-скоро да открие Джек Лондон и да получи от него максимално обширни инструкции как да стане белетрист, при това не по-малко прочут от господата Клемънс и Лондон — двама от най-утвърдените автори в историята на страната. Но макар и да бързаше, той пристигна твърде късно.
Оказа се, че Джек Лондон се е разболял и е заминал на лечение в Хаваите.
Разбира се, Том беше разочарован. От гърдите му се откърти тежка въздишка. Горчиво съжаляваше, че не можеше да обсъди бъдещето си с известния и енергичен социалист-дарвинист, самоукия философ, превърнал се в един от най-запалените последователи на Хърбърт Спенсър, Карл Маркс и Чарлс Дарвин. Авторът на „Дивото зове“, „Белия зъб“ и забележителната автобиографична книга „Джон Ечемиченото зърно“, в която откровено описваше тежките си проблеми с алкохола, авторът и на още много романи, есета и социологически трактати, за които Том нито беше чувал, нито желаеше да чуе, беше поел към Хавайските острови с наивната надежда, че мекият тихоокеански климат ще позакърпи здравословното му състояние. Бяха му казали, че страда от нелечимо и смъртоносно заболяване на бъбреците, което й причини смъртта му няколко години по-късно в Калифорния.
Самоубийство, мълвяха тогава хората. Лекарят, констатирал смъртта на великия писател, поставил дипломатичната и нищо неозначаваща диагноза „отказ на гастроентерологичната и отделителната системи“. Други намеквали за свръхдоза морфин, проникнала в организма или поради небрежност от страна на медицинското лице, поставило инжекцията с предписаното лекарство за облекчение на ужасните болки в бъбреците, или поставена нарочно, за да го отърве от мъките и заплашващата го бедност. Величествената къща на писателя с нейната уникална архитектура изгоряла до основи, а реколтата от всичките хиляда и петстотин акра на фермата-образец за селскостопанско благополучие внезапно се оказала попарена от ранна слана. Лондон бил изпаднал в страхотна финансова безизходица. Говореха, че все повече се впиянчвал. Алкохолът, с който се бе борил през целия си живот, в крайна сметка го победил. Започнал от нулата, като пълно сираче, Джек Лондон успява съвсем сам да постигне всичко благодарение на перото си. Авторските права му донесли повече от един милион долара, славата му се разнасяла по целия свят, а той самият не спирал да пътува и да търси приключенията. Но накрая цялото му богатство било пропиляно. Лондон умрял беден. Е, ако не чак като църковна мишка, то поне като господин Клемънс, макар и не толкова задлъжнял.
А е бил едва на четиридесет години.
Естествено, по това време Том вече отдавна беше тръгнал обратно на юг, към Сан Франциско, с намерението да открие Брет Харт — друг американски писател с международна слава. Надяваше се от него да узнае как се чувства един прочут писател и какви стъпки трябва да предприеме, за да стане и той такъв. Изгаряше от нетърпение да научи и за някогашното приятелство между Харт и господин Клемънс. Той знаеше, че Клемънс е написал първия си роман по времето, когато Харт вече е утвърден издател и един от най-популярните писатели на Америка. Двамата се сближили и Харт помогнал на младия писател в трудното му начинание. (На по-късен етап Том стигна до заключението, че тази помощ не е била достатъчна.) Том беше убеден, че името Том Сойер ще бъде напълно достатъчно, за да бъде приет от господин Харт, който вероятно ще подскочи от радост при възможността да се срещне с популярния герой на Марк Твен, в чието създаване бе взел и лично участие.