Но, уви, и този път не сполучи с времето на визитата си, и този път закъсня.
Хората, работещи в редакцията на „Овърленд Мантли“ — едно от най-солидните литературни списания в Сан Франциско, останаха дълбоко смаяни от появата на Том, който се представи с пълното си име и сподели намеренията си. Това беше редакцията, която Брет Харт оглавявал по време на възхода си като писател, когато публикувал своите разкази „Късметът на Роуринг Кемп“ и „Изгнаниците от Покър Флат“17, станали пословичен пример за новия реализъм в белетристиката на Западното крайбрежие. Неколцина от по-старите служители откровено зяпнаха от смайване, когато Том ги уведоми за желанието си да бъде приет от господин Харт. А след като се окопитиха, му обясниха, че господин Харт отдавна е напуснал Сан Франциско заради далеч по-добре платена ръководна длъжност в „Лейксайд Мантли“ — едно ново литературно списание в Чикаго. Собствениците обещали на господин Харт и част от акциите. Напускайки Сан Франциско, господинът бе зарязал и цяла тълпа гневни кредитори с разписки за дългове, които нито можел, нито желаел да плати. И изобщо се оказал голямо конте с изтънчен вкус и скъпоструващи маниери.
Отново разочарован, Том беше близо до отчаянието. Но един от редакторите, на когото явно бе станал симпатичен, му подхвърли идеята да се опита да поговори с Амброуз Биърс? Това име бе почти непознато за Том, но след известни проучвания установи, че дори надменният англичанин Чарлс Дикенс е бил запален почитател на Биърс. Следователно си струваше да бъде издирен.
В първия момент Том реши, че най-сетне е извадил късмет — след близо четиригодишен престой в Англия, Биърс току-що се беше върнал у дома. Но твърде скоро се оказа, че радостта му е преждевременна. Известният писател бил тъжен и самотен вдовец. Авторът на изпълненото с халюцинации „Произшествие на моста над Совината рекичка“ и на увлекателния разказ „Чикамауга“ (в който едно глухонямо момче си играе на войници пред дома си по време на Гражданската война, без да проумява, че ожесточените сражения наоколо са реални, а не плод на неговото въображение, и осъзнава действителността едва когато влиза в къщата и заварва майка си убита) изобщо нямаше намерение да умира в леглото си. Макар и седемдесетгодишен, този човек, който през целия си съзнателен живот бе хулил ужасите на войната, сега беше решил да замине за Мексико, за да види със собствените си очи как революцията на Панчо Виля помита терористичния държавен режим. И оттогава насам никой не го беше виждал или чувал…
Това бе някакво проклятие на съдбата, мислеше си Том.
Всеки друг младеж на неговото място навярно щеше да се откаже от намеренията си, далеч преди да претърпи толкова разочарования. Но не и Том Сойер. Надеждите му се възродиха за кратко, когато разбра, че прогресивният реалист Франк Норис живее в Сан Франциско, при това съвсем наблизо. На това му се вика късмет! Том сияеше. Но твърде скоро научи, че Франк Норис, изтъкнатият поддръжник на неореализма в скандалните си произведения — „Ямата“, „Октоподът“ и „Мактийг“18, е умрял от апендицит, в разцвета на кариерата си, едва тридесет и двегодишен.
Окончателно лишен от избор, Том пое на изток, по обратния път. Отби се в Чикаго с плахата надежда да докопа Брет Харт и все пак да го разпита за писателският занаят и за приятелството му с Марк Твен.
Но и хората в Чикаго също го изгледаха смаяни, когато той им се представи и обяви целта на посещението си в редакцията на „Лейксайд Мантли“ — периодичното издание, заради което Брет Харт беше напуснал Сан Франциско, оставяйки кредиторите си с пръст в уста. И тук неколцина от ветераните го изслушаха зяпнали, а други скришом се усмихваха. После му обясниха, че за огромна тяхна изненада Харт не останал в Чикаго достатъчно дълго, за да оправдае назначението си на високия и добре платен пост в списанието. Не се появил дори на пищния и широко рекламиран банкет в негова чест, на който трябвало да поеме властта в солидното и известно в цялата страна литературно издание. Вместо това заминал за Бостън, а след това за Ню Йорк, придружен от съпругата си. Не след дълго станало известно, че в Ню Йорк господин Харт се свързал с някой си Самюъл Клемънс и двамата написали някаква пиеса за Бродуей. Добавиха нещо, което според тях Том не можел да не знае — че Самюъл Клемънс е истинското име на известния писател и хуморист Марк Твен. След това разказаха и ироничния епилог на тази комична история, посрещнат с бурен смях. Новите работодатели на Брет Харт били решили да му връчат чек на стойност 14 000 долара, просто като подарък или като предварителна премия за бъдещата му работа в списанието, за да му засвидетелстват своята почит и внимание. Но тъй като Харт не се появил на банкета, той не получил нищо и всъщност заминал на изток без пукната пара в джоба.