„Пак закъснях!“ — помисли си Том, проклинайки късмета си.
Все още разполагаше с Хенри Джеймс.
Но Хенри Джеймс също не беше в блестящо здраве. Потънал в поредната си дълбока депресия, той категорично отказа да се срещне с Том или някой друг непознат. Много бяха причините, довели до тежкото му отчаяние: неотдавнашната смърт на брат му Уилям; продължаващите емоционални проблеми в семейството му; все по-западащата му слава в световната литература; последователните, лавинообразни провали на всеки един от неговите „последни, най-дълбоки, най-проникновени и най-велики романи“ — „Крилете на гълъба“, „Посланиците“ и „Златната чаша“ бяха посрещнати хладно, при слаб интерес от страна на читателите. Но най-тежкият удар дойде, когато след четиригодишен упорит труд и много рекламни фанфари излезе сборника с избраните му произведения. Оказа се, че никой в Англия не се интересува от тях и паричното изражение на авторските му права възлезе на някакви си жалки стотина лири. На всичкото отгоре в специализираните списания се появиха унищожителни критики от литературни величия като Х. Г. Уелс, а във всекидневния живот той бе принуден да се вози на луксозния нов автомобил на приятелката си Едит Уортън, чиито по-тънки, по-простички и леснодостъпни романи се разграбваха като топъл хляб и й осигуряваха доход и слава, за която той дори не би могъл да мечтае. Връх на всичко беше и разкритието, че Едит тайно се е заела да изплаща дълговете му по издаването на събраните съчинения.
— Не, няма никакъв шанс Хенри Джеймс да разговаря с Том Сойер — отсече прислужникът в апартамента в Челси. — Ако Том Сойер все пак се е надявал да научи нещо от господин Джеймс, най-добре е да прочете произведенията му, стига да може… Друга, навярно по-приятна алтернатива е да поговори с белетриста Джоузеф Конрад — добър познат на господин Джеймс и запален почитател на неговото творчество.
Том, разбира се, беше чувал името на Конрад и потръпна от благоговение при мисълта за възможен разговор с великия писател от полско потекло, който създаваше произведенията си на английски език. Направил припряно всичко необходимо, за да се сдобие с адреса на господин Конрад, той се насочи право към дома му. Но с бързината, с която се движеше, отново закъсня.
Джоузеф Конрад изживяваше тежка нервна криза и не желаеше да разговаря с никого за нищо. Освен това не беше в състояние да говори на друг език освен на полски. Умственото му разстройство било толкова сериозно, че забравил изцяло познанията си по английски, не помнел нито думичка. Подобно на случая с Хенри Джеймс, последните романи на бедния Конрад „Господарят Джим“, „Ностромо“ и „Под погледа на западните очи“19 (които днес единодушно се числят към най-доброто, написано от него) били приети изключително зле и му донесли само разочарования, включително и финансови. На това отгоре, както периодично се случва, литературните вкусове преживявали истинска революция и уронвайки престижа на доказани автори, се насочвали към писатели с друг подход към словото, което било неблагоприятно за него. Като капак на всичко бил изправен пред неотложна и нарастваща нужда от пари. Издателите оставали глухи за отчаяните му писма, независимо дали в тях ставало въпрос за закъснели хонорари или аванси за все още ненаписани книги. Конрад все по-често проклинал деня, в който се нагърбил с неблагодарната кариера на писател. Разбира се, клетвите били на родния му полски език. Сетил се, че преди да се залови да пише романи, бил изкарал курсове за морски капитан. Обзет от ентусиазъм и надежди за нов живот — по-лек и по-добър от живота на професионалния писател, той засипал морските агенции с молби за работа, но така и не получил отговор.
„Боже мой, потръпна вътрешно Том. Нима ще се окаже, че от всички тези литературни величия само Едит Уортън успява да печели достатъчно, за да продължава да работи това, което страстно желае? Но горката Уортън пък имала отвратителен брак, за беда е била омъжена за някакъв безделник и пияница, който плячкосал цялото й наследство.“
И тъй, лишен от всички шансове, бедничкият Том беше принуден да сложи край на своето дълго литературно пътешествие и да помисли за връщането си у дома.
На кораба, който пореше океанските вълни обратно към Америка, той попадна в лапите на скуката. Пътуването се точеше бавно, минутите приличаха на часове, дните на седмици. Въпреки житейските трагедии, които беше научил, Том с жар прегърна онази великолепна идея, с която хиляди хора преди и след него се бяха захващали, за да се развличат и да избягат от скуката: Том Сойер реши да напише роман!