Колкото повече мислеше, толкова по-разумно му се струваше. Напоследък попадаше на толкова слаби романи (включително на два от самия господин Клемънс), че нямаше начин да не сглоби нещо по-добро от тях. Един роман за Том Сойер, написан от самия Том Сойер и с вероятното съавторство на Марк Твен — какво по-добро продължение на серията със споменатия главен герой, началото на която господин Клемънс беше поставил преди толкова години и благодарение на която се беше прочул под световноизвестния псевдоним Марк Твен?
Том беше абсолютно сигурен, че книгата ще се продаде в огромен тираж. А идеята за нейното написване несъмнено ще привлече вниманието на господин Клемънс, който би подскочил от радост при възможността да направи лесни пари и затова сам би предложил съавторство… Заглавието „Том Сойер в чужбина“ вече е използвано, но нещо от сорта на „Том Сойер в чужбина от самия Том Сойер“ нямаше начин да не свърши работа. Или „Пътешествията на Том Сойер“ — също звучеше добре.
След като мина през митническата и имиграционната контрола, Том забърза със своите бележки и планове към най-новото жилище на господин Твен, което се намираше в Рединг, Кънектикът.
Там обаче го посрещнаха с обичайните, още по-лоши новини. Да, преди известно време господин Клемънс се завърнал от Флоренция, Италия, където бил заедно със съпругата си Оливия. Здравето и на двамата било доста разклатено, страдали от ревматизъм, искали да открият най-подходящия климат, за да облекчат своите страдания. Но във Флоренция състоянието на Оливия рязко се влошило и тя починала.
Овдовялият господин Клемънс се оттеглил в Рединг заедно с дъщеря си Клара — онази с епилептичните припадъци. Съвсем наскоро обаче и тя починала, защото получила пристъп във ваната и се удавила.
Господин Клемънс не пожела да говори с Том. Три от четирите му деца бяха умрели преди него, съпругата му също. А докато живеел в Ню Йорк, той носел елегантни, ослепително бели костюми — ей така, за да го видят всички.
Том не беше глупав. Преценил правилно състоянието на господин Клемънс, той великодушно му прости за нежеланието да се срещнат. Но никога през невинния му ум не мина мисълта, че Самюъл Клемънс — авторът на „Приключенията на Том Сойер“, „Том Сойер детектив“ и „Том Сойер в чужбина“, беше стигнал дотам, че да ненавижда самото име Том Сойер, както ожесточено ненавиждаше и редица други неща, които го заобикаляха.
Литературното пътешествие на Том отдавна вече беше изгубило своята целенасоченост. По съвсем разбираеми причини мераците му за писателска кариера като че ли намаляха значително. Но тъй като вече беше в Кънектикът, позволи на любопитството си да го отведе още мъничко по на север в Нова Англия, до Конкорд, Масачузетс, за да узнае каквото може за още един идол на американската литература. Предполагаше, че Натаниъл Хоторн е умрял именно тук преди години. Не знаеше обаче, че господин Хоторн (самотен и мрачен човек) също цял живот се е борил, за да печели достатъчно от своите сериозни писания, да издържа себе си и семейството си, че е загубил благоволението на читателите и издателите и е изживял края на дните си в пълна самота, страдайки от сериозни психически отклонения, които ясно и настойчиво се проявяват в последните му неиздадени ръкописи.
Минавайки на връщане през Бостън, Том откри, че в края на живота си Хенри Уодсуърт Лонгфелоу, някога учил заедно с Хоторн в колежа Боудойн, преподавател в Харвард и един от най-обичаните поети на Съединените щати, е изпаднал в дълбока меланхолия след смъртта на жена си, изгоряла пред очите му в неочаквания пожар, пламнал в дома им. Съществен принос за неговото състояние имали някои поети, като Уолт Уитман и Едгар Алън По, подложили на безмилостна критика римуваното метрическо стихосложение на Лонгфелоу, т.е. именно онази проява на таланта му, превърнала го в любим автор на толкова много хора.
— Тъжно — въздъхна съчувствено Том, — страшно тъжно…
Заинтригуван от съдбата на Емили Дикинсън — новата звезда на американския литературен небосклон, той потегли за Амхърст, Масачузетс, недалеч от Бостън. И с изумление разбра, че Емили Дикинсън — заклета и саможива стара мома, е починала преди почти двадесет години, а всичките й над 1500 стихове, донесли й световна слава, са публикувани след смъртта й, без дори да е искано нейното съгласие. Приживе, поетесата е търпяла само снизходителни забележки и отрицания. Жена с действително странен характер, Емили окончателно се затворила в дома си за повече от петнадесет години и пишела стиховете си, скрита от хорските очи. Не се срещала почти с никого, едва дръзвайки да отскочи до семейството на брат си в съседната къща. „Интересна личност“, въздъхна Том. И все пак е срамота, че не се е насладила, докато е била жива, на сладкия триумф и реабилитирането на своя брилянтен и предизвикателен талант.