Дикинсън винаги се обличала в бяло. Получавала е пристъпи, губела е съзнание, падала е по стълбите, но тази ексцентрична и гениална поетеса никога не позволила на лекар да припари в дома й.
Завърнал се отново в Ню Йорк, Том вече беше разбрал, че трудно ще открие някой все още жив и достатъчно известен писател, с когото да обсъди мечтите си за литературна кариера. Ужасен научи, че уважаваният поет, литературен критик и майстор на къси разкази Едгар Алън По, останал без стотинка, алкохолизиран параноик и вероятно наркоман, е намерен на една улица в Болтимор, изпаднал в делириум и облечен в женски дрехи. Три дни по-късно той умира в местната болница. Никой никога не разбира как е попаднал там и какво е правил. И самият По, дезориентиран и говорещ нечленоразделно, не могъл да обясни.
Следващият, за когото Том се сети, беше Хърман Мелвил, един от малкото близки приятели на Хоторн. Можеше ли да го открие, разбира се, ако все още беше жив и се намираше в Ню Йорк? Установи, че не е между живите. Но дори и да беше, Том никога не би го открил, тъй като последните си години Мелвил изживява в крайна бедност, без издател, без читатели, дори без постоянен адрес. Подобно на други писатели, чийто най-добри романи се провалят, накърнявайки реномето им, последните качествени постижения на Мелвил също го довеждат до погубването му като писател и обезсърчаването му като човек. Понякога жена му и роднините й стигали до убеждението, че той е луд.
Достопочтеният Уилям Дийн Хауелс си направи труда да обясни на младия Том, че „Бартълби писаря“ — един фантастичен по-ранен разказ на Мелвил, пропит от гениален символизъм, може да бъде приет като автобиографичен протест на човека и писателя, който не желае да се връща, повтаряйки и преписвайки своите романтични романи за Южните морета, изконсумирани вече в такива литературни откровения като „Моби Дик“, „Пиер“, „Двусмислиците“20 и изключително модернистичната му творба „Мошеникът“ — все внушителни постижения, които му бяха стрували както читателите, така и издателите. По тази причина неговият натрапчив и объркан „Били Бъд“ вижда бял свят цели тридесет години след смъртта му.
Мелвил, подобно на Клемънс и Харт, също е обикалял страната и е изнасял лекции срещу заплащане.
Голяма част от тези подробности Том научи в Бостън след разговорите си с известния издател на литературни списания Уилям Дийн Хауелс — близък приятел на господин Клемънс и личен познат на почти всички писатели, споменати или пропуснати в дългото, но напразно пътешествие на Том Сойер. Разбира се, Том би могъл да научи много повече от господин Хауелс, който също бе направил светкавична кариера като писател в началото на века, но после благоразумно се беше оттеглил на по-скромно поприще, за да направи блестяща кариера като издател и главен редактор на „Атлантик Мантли“.
Не го стори, тъй като вече беше изгубил интерес към темата. Честно казано, дори се срамуваше и му се повдигаше само от гадния спомен за бившата му страст.
Амбициите му за писане се изпариха, любопитството му беше напълно задоволено от ужасните неща, които научи за живота на литературните величия. Неговите странствания из Залата на американската литературна слава го отведоха в един музей, приличащ по-скоро на морга, в който на показ бяха изложени провалените съдби и кариери на десетки обикновени, нормални, страдащи хора. Те нямаха нищо общо с героите на древна Гърция и Троя, те нямаха нищо общо с Ахил, Хектор, Зевс или Хера… Те бяха амбициозни човешки същества, с възвишени идеали, устремени да станат писатели, които обаче от всяка друга гледна точка приличаха на нормалните хора — обидчиви, невротични, объркани и нещастни.
Внезапно на Том Сойер му се прииска час по-скоро да се прибере у дома. Беше видял достатъчно, дори предостатъчно от живота в литературните среди. Пробута последното копие от книгата си с автограф на някакъв колекционер, а с получените пари си купи луксозно място за влака, който щеше да го откара вкъщи, в Мисури.
— Том?
— Здравей, лельо Поли! — извика от входното антре Том, ухилен до ушите. — Прибрах се!
„По дяволите! — промърмори под нос леля Поли. — Тоя се върна. Вече няма да мога да се разхождам по цял ден с домашната си роба. Дано е зарязал налудничавата идея да става писател, защото, ако ме накара да го слушам как чете разни глупости, сигурно ще полудея! О, Господи, това ли заслужавам?!“