*****
Поли беше доволна, че отново си е вкъщи, а той се отпусна и сякаш се разтовари в нейната компания. Във фризера се изстудяваше чашата му за мартини.
— Лекцията мина добре — рече той в отговор на въпроса й.
— Харесаха ли те?
— Да, много.
— Винаги те харесват, нали?
— Изглежда е така. Имам някакъв талант да се харесвам на хората. Този път публиката беше прекрасна, изключително жива. Получи се хубав диалог. Като нищо ще я препиша и ще я публикувам някъде, когато нямам друга работа. Всички останаха доволни, но най-вече аз. Освен това си получих и чека.
Поли се засмя. Очите й блестяха, бузите й бяха порозовели, цялото й лице сияеше, както винаги, когато беше в настроение.
— Дадоха ти чек, значи.
— Да, веднага след като приключих с лекцията.
— Мисля, че всички трябва да постъпват така. Не е хубаво да те карат да чакаш.
— Права си. Човек брои дните и накрая започва да се чуди дали изобщо ще дойде проклетият чек.
— Безпокоях се заради полета. Такава ужасна буря се разрази…
— Аз също — рече с въздишка Пота. — Но пътуването от летището бе къде по-голяма мъка. Шофьорът се оказа някакъв смахнат консерватор и не спря да разказва нескончаемите си истории. През по-голямата част от времето се правех на заспал, дано млъкне. На всичкото отгоре се изгуби в момента, когато излязохме от магистралата, та се наложи да му показвам пътя. Представяш ли си, в тази гъста мъгла.
Естествено, не й разказа, че на блестящия прием след лекцията е флиртувал с две бивши студентки, сега самоуверени четиридесетгодишни жени, беше се запознал с тях преди петнадесетина години, докато лудешки и опиянени от възбуда, обикаляха из заведенията на Ню Йорк, в които се събираха интелектуалци. Не й каза и за телефонните си разговори с три други познати, също от доброто старо време. Двете от тях отдавна бяха разведени и изглеждаха напълно щастливи от сегашното си положение. По негово мнение бяха съзрявали добре, имаха отличен външен вид, безупречно поведение и самообладание. На времето, когато се дипломираха и след като завършиха курсовете по художествено писане, те бяха въодушевени от перспективата да се срещат с автори и редактори, с известни и недостижими авторитети, на които само бяха чували имената. Пота ги беше завел да вечерят в едно ресторантче, в което се събираха мастити издатели. Едната, по-общителната, остави в шумната компания на свои колеги (и тя беше много доволна), а другата заведе в любимата си мансарда, която поддържаше в ония години, за да й покаже къде работи, а и да се насладят на великолепната нощна гледка към река Хъдзън и морето от светлини отвъд нея.
— Сигурно вече не си спомняш — подхвърли тя.
— Разбира се, че си спомням — възрази той.
— Тогава ти ми даде правото на избор.
— Като досадник ли се държах? О, съмнявам се…
— Не, съвсем не. Ти беше съвършеният джентълмен. Без грешка. Любезен и внимателен.
— Това вече е в мой стил. Бил съм длъжен да се държа така.
— Каза ми, че ако искам да си тръгна, веднага ще вземеш такси до хотела. Но ако реша, мога да остана при теб…
— И ти реши да си тръгнеш. Разбира се, че помня. Нима допускаш, че мога да забравя подобен плесник?
— Бях умряла от страх! — засмя се нервно тя.
— О, личеше ти — усмихна се и той.
— Всъщност, не знаех какво искам. По онова време дори не бях целувала друг мъж, с изключение на съпруга ми…
— Помня, че ми го каза и то с надеждата, че ще те разбера.
— Ти беше първият, който го стори. В таксито, когато ме целуна за лека нощ.
— Нали трябваше да направя нещо? Целувката също влизаше в задълженията ми. Щеше да бъде обидно за теб, ако не бях направил опит, нали? Но това не беше единствената причина. Прекарахме добре заедно, смяхме се до сълзи. Исках да го направя. А и ти сигурно щеше да се почувстваш по-зле, ако не бях предприел тази стъпка.
— Така е. Бях доволна и горда от желанието ти, макар и доста нервна. На всичкото отгоре ти ми обеща нещо. Помниш ли?
— Така ли? Какво ти обещах?
— Каза, че ако остана да преспя при теб, в никакъв случай няма да съжалявам. И обратно — ако си тръгна, цял живот ще си спомням за този момент и ще съжалявам. И знаеш ли какво стана?
— Знам, разбира се. Иначе едва ли щеше да подхванеш разговора.
— Аз наистина съжалявах.
— Естествено.
— Всеки път, когато си спомнях за онази прекрасна вечер. Съжалявам и днес, още от момента, в който те зърнах отново и докато те слушах. Справи се отлично.