— Да, радвам се, че го каза. Засега заглавието наистина не е важно. Но в главата ми има още две-три, които съвсем не са по-лоши. Изкушавам се да използвам някое от тях. Например „От горе до долу“…
— Така ли?
— Моля те, не ме прекъсвай. Другото, за което се сещам, е „От главата до петите“. Харесва ли ти? Не ме прекъсвай, ако обичаш. „От душата в главата до табаните на краката“. Доста символично, нали?
— Тази глупост?!
— Не е глупост, а истински бисер26. Доста мислих и върху нещо по-различно — „Болка във врата“.
— О, това звучи добре. Току-що ме накара да избухна в смях.
— Но именно то ме накара да започна.
— Ами защо тогава не го запазиш?
— Защото… Вероятно ще ме помислиш за глупак, но врат някак не ми резонира. Тази дума няма други значения, липсва й литературна история. Не е като сърце, бюст, далак или език. Няма корени в литературата. Гърло се доближава, но се страхувам, че врат просто не се вмества както трябва в плана, в скелета, ако щеш в тялото на структурата…
— Какъв скелет? Какво тяло? Каква структура? Хей, Юджийн Пота, какви ги дрънкаш, за Бога?
— Боях се точно от този въпрос. Става въпрос за плана и структурата, които възнамерявам да изградя. В главата си имам роман, организиран като биологическа карта. Нещо като география на човешкото тяло, разбираш ли? Всяка част или всяка глава ще отговаря на отделна част от човешкото тяло. Това е положението, независимо дали ти харесва или не!
— Мъжко или женско тяло?
— Моля те, не ме прекъсвай, поне за малко. Мъча се да ти илюстрирам една идея. Мъжко, разбира се. Може би ще има и някои отклонения към женското — ей така, за малко нецензурен майтап. Слушай сега как изглежда цялата работа, как ще изглежда. Много прилича на онова, което Джойс прави с Дъблин в „Одисей“… Помниш ли? С тази разлика, че аз го правя с формите на човешкото тяло, предимно с външните. Схващаш ли сега за какво става въпрос?
— Ти майтапиш ли се? — втренчи се в него Пол.
— А ти защо не се смееш? Не, разбира се, че не се майтапя, говоря ти напълно сериозно.
— Доколкото си спомням, Джойс не страда от болезнената амбиция да обхване целия град Дъблин. Той е вътре в него и толкова.
— Мисля, че грешиш, но сега това не е толкова важно. Аз възнамерявам да обхвана по-голямата част от структурата, от външната форма на човешкото тяло. От горе до долу, от душата в главата до табаните на краката. На финала вратата ще бъде подпряна, разбира се, с крак. В случай, че избера нещастен край, това ще бъде една алюзия, едно деликатно напомняне за ахилесовата пета. И обратно — ако реша да завърша с оптимистична нотка за човечеството, ще обърна ситуацията — първо ахилесовата пета, после подпирането на вратата с крак. Как ти се струва на този етап? Възнамерявам да използвам човешкото тяло като структурна база за всичко останало. Точно както Джойс използва „Одисей“. По тази причина преди малко употребих думата „скелет“…
— Ти луд ли си?!
— Не. Защо питаш? За луд ли ме мислиш?
— Е, да речем, че и друг път си ме карал да се блещя от изненада. Да речем, че не си луд. Искам да чуеш как виждам нещата аз — ако през всичките тези години Джойс не беше повтарял неуморно, че „Одисея“ трябва да се разглежда като основа на неговата творба, никой нямаше да говори за това. Нещо повече — никой нямаше дори да подозира, че става въпрос за „Одисея“. Всичко е направено умишлено, за да ни внуши определена доза снобски мистицизъм и да оправдае включването на редица части от споменатата книга, които, разглеждани сами по себе си, биха били (и всъщност са) напълно неразбираеми и негодни като литературен материал.
— Това пък откъде ти хрумна? — хладно попита Пота.
— От теб — отвърна Пол. — Цитирам те дословно. Това е твоята оценка, направи я в едно литературно списание преди няколко години. Случайно да я помниш?
— О, да, да… Предполагам, че си прав. Не очаквах, че ти или някой друг ще я помни.
— Я ми кажи каква е твоята интрига, основната ти тема, как се развива фабулата?
— Очаквах подобен въпрос — въздъхна Пота. — Все още не знам. Но това са второстепенни неща. Субектът на този роман, както и в „Одисей“ на Джойс, ще бъде самият роман.
— Второстепенни неща, казваш — промърмори Пол. — Но за кого ще става въпрос в тази книга, все пак?
— Това ще определя по-късно. Няма да е трудно.
— Доколкото помня фабулата на Джойс, неговият герой Леополд Блум има син, който умира, баща, който се самоубива и дъщеря, която става уличница (ако подобно нещо все още съществува). Съпругата му пък се появява три пъти за един следобед, тайно подтиквана от Блейзис Бойлан. Става въпрос за доста голяма навалица, нали? А при Омир тези герои не съществуват. Доста неща се случват и около онзи Стивън Дедалъс. Този герой е избледнял в паметта ми, но все пак е там, в романа. А ти с какво разполагаш?
26
В оригинала става въпрос за каламбур с омонимите sole (табан) и soul (душа). — Бел.ред.