И ето, гледам ги двамцата, настанени един до друг в някаква ярко изрисувана каруца, весели, обсипани със свежи цветя. А около тях танцуват сватбарите. Тя се кипреше до мъжа ми с бяло було и лавров венец. Снежнобялата й сватбена рокля беше с безупречна кройка, дълга до земята. Насочих се право към нея, ноктите ми блеснаха кръвожадно. Разкъсах булото, с един замах разпрах и роклята. После неволно избухнах в смях. Смеех се и се смеех, буквално като луда. Зевс също се смееше. Оказа се, че булчинската рокля е облечена на дървен манекен! Тоя палавник, съпругът ми, се беше будалкал с мен през цялото време! Той продължаваше да се смее, без да е в състояние да спре. Прибрахме се, разбира се, заедно в семейното гнездо и прекарахме още много щастливи години един с друг.
Зевс
Това е нейната версия. Сигурен съм, че и до днес сляпо вярва в нея. Аз наистина я избудалках, но не по този начин.
Когато Хера си отиде, аз с изненада и удоволствие установих, че се чувствам много добре. Напрежението ми изчезна, на негово място се появи приятно отпускане. Не след дълго ми хрумна нелошата идея, имайки предвид особеното ми положение, че би било разумно да си взема за съпруга една простосмъртна жена, която винаги да е на мое разположение. Веднага се сетих за онова мило момиче Ликра от Беотия. Красиво, възпитано, готово да се подчинява и да доставя удоволствие, тръпнещо от желание да забременее от мен. Имаше приятно закръглени, пухкави форми — белег на обилната женска плодовитост. Организирахме страхотна сватба. Всичко вървеше по план до мига, в който се появи Хера.
Чух ураганния рев, още преди очите ми да доловят очертанията на формите й. „О, Господи!“ — рекох си аз като всеки уплашен съпруг. Зъбите й бяха оголени, ръцете й — протегнати напред и готови за бой, дългите й остри нокти — насочени към красивото лице на Ликра. Реагирах за частица от секундата. Още съм горд от гениалния начин, по който разреших кризата. Отървах се от Ликра буквално за миг. Замених сладкото й тяло с дървена фигура, а нея самата превърнах в звезди и изкусно я запратих на небето като ново съзвездие.
Оттогава насам я виждам всяка нощ, а Хера дори хабер си няма.
— Наистина ли все още си сигурен, че искаш да напишеш сексуален роман на този етап от кариерата си? — попита Пол.
— А трябва ли да бъда?
— Ти как мислиш?
— Не, кажи ти как мислиш.
— Всичко зависи от теб.
— Ти си мой редактор и аз очаквам предложения от теб — сопна се Пота. — Затова дойдох тук. Струва ми се, че във въпроса ти долавям сянка на съмнение.
— Действително ли го искаш? Това е единственият въпрос, който има значение. Ти си голям чешит, Джийн. Никога не мога да отгатна какво си намислил.
— Добре, Пол, ще ти обясня. Наистина искам да напиша книга с шансове да се продаде в Холивуд.
— Никога не сме работили в тази посока.
— Но винаги сме го искали, нали?
— Е, може би. Но негласно.
— Освен това не съм убеден дали изобщо мога да сътворя подобно нещо — рече с въздишка Пота. — При последния си опит открих, че вместо да пиша сексуална биография на жена си, аз задълбавам в сексуалната история на Зевс, след което (абсолютно без да зная защо) се прехвърлям на финалните страници на „Илиада“ със смъртта на Хектор и сълзите на баща му…
— Любопитни залитания — кимна Пол. — Много бих искал да видя как ги правиш.
— Никога няма да ти ги покажа.
— Вие, сериозните автори, май винаги имате проблеми с фабулата?
— Да, имаме, но невинаги. Аз самият мога да призная, че мразя фабулите. Не си падам особено по действието, защото то пречи на сериозните мисли и сполучливите идеи.
— Идеите, от своя страна, също пречат на действието. В това се състои и основната разлика между американския и европейския роман. Но нека се върнем на конкретния въпрос — какъв филм според теб може да се получи от книгата, която възнамеряваш да напишеш? Поредица от замръзнали пози или може би портретен албум? Признавам, че съм леко учуден. Сигурен ли си, че не реагираш нервно по силата на навика, може би повлиян от скорошното ми напускане?
— За какво говориш? — погледна го втренчено Пота.
— Защо си толкова твърд в решението си да продължаваш да пишеш? И двамата знаем, че не си длъжен да го правиш. Само заради навика ли?
— Нямам какво друго да правя — призна с омекнал тон Пота. — Телефонът звъни все по-рядко, а когато го вдигна, насреща са хора, с които не ми е приятно да разговарям. Секнаха факсовете с молби за интервюта, които не желая да давам, няма покани за приеми, на които не искам да ходя. А тези прекъсвания ми липсват, мамка му! Знаеш ли, има дни, в които телефонът изобщо не звънва? Започвам да мисля, че писането е единственият начин да определя себе си. Ако не работя върху някоя книга, със сигурност няма да знам кой съм и какво правя.