— О, това са глупости… Тъй, играл съм си… Етюди…
— Кажете какво ви е мнението за днешните портретисти? Нали днес няма такива, какъвто е бил Тициан? Няма оная сила в колорита, няма оная… колко съжалявам, че не мога да ви го кажа по руски (дамата беше любителка на живописта и бе тичала с лорнета си по всички галерии на Италия). Но мосьо Нол… Ах, как рисува той! Каква необикновена четка! Аз мисля, че в неговото лице дори има повече изражение, отколкото у Тициан. Не познавате ли мосьо Нол?
— Кой е този Нол? — попита художникът.
— Мосьо Нол. Ах, какъв талант! Той й нарисува портрета, когато тя беше само на дванайсет години. Трябва непременно да дойдете у нас. Lise, ти му покажи албума си. Знаете ли, ние дойдохме тук, за да почнете веднага нейния портрет.
— Разбира се, аз ей-сега ще бъда готов.
И Чартков издърпа мигом статива с готовото платно, взе в ръка палитрата и впи очи в бледото личице на дъщерята. Ако беше познавач на човешката природа, той би прочел веднага по него началото на детската страст към балове, началото на скръб и оплаквания за дългото време до обяд и след обяд, желанието да се покаже в новите си дрехи на разходка, тежките следи на безучастно усърдие към различните изкуства, внушавани от майката, за възвисяване на душата и на чувствата й. Ала художникът виждаше в това нежно личице само примамливата за рисуване, почти порцеланова прозрачност на тялото, привлекателната лека отпуснатост, тънката светла шийка и аристократичната нежност на снагата й. И той вече предварително се готвеше да тържествува, да покаже лекостта и блясъка на своята четка, която досега бе имала работа само с твърдите черти на груби модели, със строгите антики и копия от някои класически майстори. Той вече си представяше мислено как ще изглежда това лекичко личице.
— Знаете ли — каза дамата с малко трогателен израз на лицето, — бих искала: тя сега е с рокля, признавам, че не ми се искаше да бъде в роклята, с която сме свикнали да я гледаме: бих искала да бъде облечена просто и да седи в сянката на зеленина пред някакви полета, да има в далечината стада или горичка… за да не личи, че тя отива някъде на бал или на модна вечеринка. Признавам, че нашите балове тъй убиват душата, тъй умъртвяват остатъците от чувствата… да има простота, да има повече простота. (Уви! По лицата и на майката, и на дъщерята личеше, че те толкова бяха танцували по баловете, та и двете бяха станали почти восъчни.)
Чартков се приготви за работа, нагласи модела, съобрази всичко в ума си, замахна с четката във въздуха, мислено установи точките; присви очи, дръпна се назад, погледна отдалеч и за един час започна и довърши първото нахвърляне на боята. Доволен, той почна да рисува, работата го увлече. Забрави всичко, забрави дори, че се намира пред аристократични дами, почна да показва някои художнически фокуси, като издаваше гласно различни звуци, от време на време затананикваше, както се случва с художник, потънал изцяло в своята работа. Без всякаква церемония само с едно движение на четката той караше модела да повдигне глава и моделът най-сетне почна много да се върти и да проявява пълна умора.
— Стига за първи път — каза дамата.
— Още мъничко — рече унесеният художник.
— Не, време е! Lise, часът е три! — каза тя, като извади мъничко часовниче, закачено на златна верижка за колана й, и извика: — Ах, колко е късно!
— Само една минутка — каза Чартков с простодушен и умолителен глас на дете.
Ала дамата, изглежда, съвсем не бе разположена да угажда сега на художествените му изисквания и вместо това обеща, че другия път ще останат по-дълго.
„Но това е неприятно — помисли си Чартков. — Тъкмо ми се разигра ръката.“ И си спомни, че когато работеше в своето ателие на Василиевския остров никой не го прекъсваше и не го спираше. Никита седеше на едно място, без да мръдне — рисувай го, колкото си искаш, дори заспиваше в позата, в която му заповядваше да седи. И недоволен, той сложи четката в палитрата си на стола и се изправи неспокойно пред платното. Казаният от светската дама комплимент го събуди от неговия унес. Той се спусна бързо към вратата, за да ги изпрати; на стълбите получи покана да ги посещава, да отиде следния неделен ден на обед у тях и във весело настроение се върна в стаята си. Аристократичната дама съвсем го бе очаровала. Досега той смяташе тия същества за нещо недостъпно, родени само да се разхождат във великолепни каляски, с лакеи в ливреи и с наконтени кочияши и да хвърлят равнодушни погледи към минаващите пешеходци със скромни наметки. И ето че неочаквано едно от тия същества бе дошло сега в стаята му; той рисува портрет, поканен е на обяд в аристократична къща. Обзе го необикновено задоволство; той беше съвсем упоен и поради това се награди с чудесен обед, с вечерно представление и пак, без всякаква нужда, се разходи с карета из града.