През всички тия дни ни най-малко не му идваше на ум за неговата обикновена работа. Той само се приготвяше и чакаше минутата, когато ще чуе звънеца. Най-сетне аристократичната дама пристигна заедно с бледничката й дъщеря. Той ги покани да седнат, приближи платното вече с ловкост и претенции на светско държане и почна да рисува. Слънчевият ден и ясното осветление му помогнаха много. В своя лекичък модел той видя сега толкова неща, които, ако можеха да бъдат уловени и отразени на платното, биха дали високо качество на портрета; видя, че може да сътвори нещо особено, ако предаде всичко в тая завършеност, в която сега му се представяше натурата. Когато почувства, че ще изрази онова, което досега другите не бяха забелязали, сърцето му почна дори леко да трепери. Работата го обхвана изцяло, той потъна в рисуването, като отново забрави аристократическия произход на модела. Със затаен дъх гледаше как изпъкваха на платното леките черти и това почти прозрачно тяло на седемнайсетгодишната девойка. Ловеше всяка отсянка, леката жълтина, едва забележимата синина под очите и вече се готвеше да отбележи дори мъничката пъпчица, излязла на челото, когато неочаквано чу над себе си гласа на майката: „Ах, защо е това? Няма нужда от него — каза дамата. — Вие също… Ето, на някои места… като че е доста жълто, а тука като че има съвсем тъмни петънца.“ Художникът почна да обяснява, че тъкмо тия петънца и жълтината се съчетават добре, че те съставят приятните и леки тонове на лицето. Но отговориха му, че те не съставят никакви тонове и съвсем не се съчетават и че това само му се струва така. „Но позволете ми само тук на едно място да пипна мъничко с жълта боя“ — рече простодушно художникът. Ала и това не му позволиха. Казаха му, че Lize само днес е малко неразположена, че тя никога няма жълт цвят и лицето й поразява с особената си свежест. Чартков почна тъжно да поправя онова, което четката му бе нарисувала върху платното. Много почти незабележими черти изчезнаха, а заедно с тях изчезна някъде и приликата. Той почна безчувствено да придава на портрета оня общ колорит, който се нахвърля наизуст и прави лицата, рисувани дори от натура, някак студеноидеални, каквито могат да се видят по ученическите програми. Но дамата беше доволна, че оскърбителният колорит беше напълно премахнат. Тя прояви само учудване, че работата толкова се бави, и каза, че е чувала — как той уж в два сеанса завършвал напълно един портрет. На това художникът не можа да отговори нищо. Дамите станаха и се приготвиха да си отиват. Той сложи четката, изпрати ги до вратата и след това дълго стоя смутен, без да мръдне от мястото си, пред своя портрет. Чартков го гледаше глупаво, а през това време в главата му се мяркаха ония леки, женствени черти, ония отсенки и въздушни тонове, съзрени от него, които бяха безмилостно унищожени от четката му. Цял изпълнен с тях, той остави портрета настрана и извади отнякъде захвърлената по-рано главичка на Психея, която отдавна и ескизно беше нахвърлил на платното. Това беше сръчно нарисувано личице, но съвсем идеално, студено, със съвсем общи черти, което не бе приело още жива плът. От нямане какво да прави той почна да прокарва четката по него, като слагаше върху му всичко, което бе успял да съзре в лицето на аристократичната посетителка. Уловените от него черти, отсенки и тонове се нанасяха тук в оня пречистен вид, в който се явяват, когато художникът, нагледал се достатъчно на природата, се отделя вече от нея и сътворява равно на нея произведение. Психея почна да оживява и мисълта, която едва прозираше, почна да се облича постепенно във видима плът. Типът на младичката светска мома проличаваше неволно в Психея и по тоя начин тя получи един своеобразен израз, който даваше право да се нарече това произведение наистина оригинално. Сякаш той бе използвал на части и изцяло онова, което му бе дал оригиналът, и сега напълно се привърза към работата си. Няколко дни художникът бе зает само с нея. Когато познатите дами пристигнаха, завариха го, че работи тая картина. Той не успя да снеме платното от статива. Двете дами извикаха радостно-учудено и плеснаха с ръце.
— Lise, Lise, ах, каква прилика! Superbe, superbe!3 Колко добре ви е хрумнало да я облечете в гръцки костюм. Ах, какъв сюрприз!