Художникът не знаеше как да освободи дамите от това заблуждение. Стана му съвестно, той наведе глава и каза тихо:
— Това е Психея.
— Във вид на Психея ли? C’est charmant! — каза майката, като се усмихна. Усмихна се също дъщерята. — Нали, Lise, тебе най-много ти прилича да бъдеш нарисувана като Психея? Quelle idée délicieuse!4 И какво майсторство! Това е Кореджо. Признавам си, четох и слушах за вас, но не знаех, че имате такъв талант. Не, вие непременно трябва да нарисувате и моя портрет — личеше, че на дамата също се иска да бъде нарисувана като някаква Психея.
„Какво да ги правя? — помисли художникът — Щом те сами го искат, нека Психея мине за онова, което им се иска“ — и добави гласно:
Направете си труда да поседнете още малко — ще пипна само тук-там.
— Ах, страхувам се да не би някак… Сега тя толкова прилича.
Но художникът разбра, че страхът беше за жълтината и я успокои, като каза, че той само ще придаде повече блясък и израз на очите. Всъщност беше му премного съвестно и му се искаше колкото е възможно повече да предаде прилика с оригинала, за да не би някой да го укори в пълно безсрамие. И наистина най-сетне чертите на бледната девойка почнаха да прозират все по-ясно в образа на Психея.
— Стига! — каза майката, която почваше да се страхува да не би приликата да стане прекалено голяма.
Художникът беше награден с всичко: усмивки, пари, комплименти, искрено ръкостискане, покана за обеди; с една дума, получи хиляди ласкателни награди. Портретът произведе голям шум в града. Дамата го показа на приятелите си, всички се изумяваха на изкуството, с което художникът бе съумял да запази приликата и заедно с това да придаде красотата на модела. Последната забележка се правеше, разбира се, с лека руменина от завист по лицето. И художникът изведнъж бе отрупан с поръчки. Сякаш целият град искаше да бъде рисуван от него. Всеки миг на вратата му се звънеше. От една страна, това можеше да бъде хубаво, тъй като му предлагаше безкрайна практика от разнообразие и множество лица. Но за проклетия те бяха хора, с които мъчно можеше да се работи, хора припрени, заети или пък принадлежащи на висшето общество и значи още по-заети от всички други и затова нетърпеливи до крайност. Отвсякъде изискваха да бъде само красиво и бързо. Художникът видя, че беше съвсем невъзможно да завършва портретите и че трябваше да замени всичко със сръчност и бърза смелост на четката. Да предава само цялото, само общия израз и да не се вдълбочава в рисуването на изтънчени подробности; с една дума беше съвсем невъзможно да бъде верен на природата и нейния завършен вид. Освен това трябва да се добави, че почти всички рисувани имаха много и различни претенции. Дамите изискваха в портретите им да бъдат изобразявани най-вече душата и характерът, понякога дори никак да не се държи за останалото, да бъдат окръглявани всички ъгловатости, да се смекчават всички недостатъци, ако е възможно, дори съвсем да се избягват. С една дума, да може човек по-дълго да гледа лицето, па дори и да се влюби. И поради всичко това, когато сядаха да позират, те приемаха понякога такива изрази, които смайваха художника: една се опитваше да изобрази на лицето си меланхолия, друга — мечтателност, трета на всяка цена искаше да направи устата си по-малка и толкова я свиваше, че най-сетне тя се превръщаше в точка, не по-голяма от главичка на карфица. И въпреки всичко туй искаха от него прилика и непринудена естественост. Мъжете също не бяха по-горе от дамите. Един искаше да бъде нарисуван с мощно и енергично извита глава; друг — с вдигнати нагоре вдъхновени очи; един гвардейски поручик искаше бездруго в очите му да личи Марс, един граждански сановник се стараеше да има в лицето му повече откровеност и благородство, а ръката му да бъде опряна на книга, на която с ясни думи да бъде написано: „Винаги се е борил за правдата.“ Отначало подобни изисквания караха художникът, да се изпотява: всичко това трябваше да се съобразява да се обмисля, а му даваха съвсем къси срокове. Най-сетне той проумя в какво се състоеше работата и вече никак не се затрудняваше. Дори само от две-три думи предварително разбираше кой как иска да бъде нарисуван. Който искаше Марс — рисуваше му лице на Марс; който искаше да прилича на Байрон, даваше му байроновска поза и извивка. Корина ли, Ундина ли, Аспазия ли искаха да бъдат дамите, той се съгласяваше на всичко и с голямо удоволствие от себе си на всекиго прибавяше достатъчно благообразие, което, както се знае, никога не пречи и за което понякога се прощава на художника дори липса на прилика. Скоро той сам почна да се изумява от чудната бързина и от смелостта на своята четка. А рисуваните — от само себе си се разбира — бяха във възторг и го провъзгласяваха за гений.