Чартков стана моден живописец във всяко отношение. Почна да ходи по обеди, да придружава дамите в картинните галерии и дори на разходка, да се облича като франт и да заявява гласно, че художникът трябва да принадлежи на висшето общество, че трябва да поддържа званието си, че художниците се обличат като обущари, не знаят да се държат прилично, не съблюдават изискания тон и са лишени от всякаква образованост. Вкъщи, в ателието си, той установи във висша степен чистота и ред, нае двама великолепни лакеи, взе си ученици франтове, преобличаше се няколко пъти на ден в различни утринни костюми, къдреше косите си, залови се да изтънчва обноските си, с които щеше да приема посетителите, зае се да разхубави с всички възможни средства външността си, за да може тя да произвежда приятно впечатление на дамите; с една дума човек вече не можеше да познае в него оня скромен художник, който работеше някога незабележимо в своята колибка на Василиевския остров. Сега той се произнасяше категорично за художниците и за изкуството; твърдеше, че на предишните художници се приписвали премного достойнства, че всички те до Рафаел рисували не хора, а херинги, че зрителите само във въображението си виждат в техните картини присъствието на някаква святост, че дори сам Рафаел не всичко рисувал хубаво и че за много негови произведения славата му се носела по традиция, че Микеланжело бил самохвалко, защото искал само да се хвали със знанията си по анатомия, че у него липсвала всякаква грациозност и че истински блясък, сила на четката и колорит трябвало да се търси едва сега, в днешния век. Тук, естествено, неволно стигаше и до себе си. — Не, не разбирам — казваше той — напрежението на другите да седят и да се блъскат над работата. Според мен човек, който се бъхти по няколко месеци над една картина, е труженик, а не художник. Не бих повярвал, че той има талант. Геният твори смело, бързо. Ето на, аз — казваше той, като се обръщаше обикновено към посетителите, — тоя портрет го нарисувах за два дена, тая главичка — за един ден, това — за няколко часа, това — за час и нещо. Не, аз… Признавам, че не смятам за изкуство онова, което се лепи ред по ред; това е вече занаят, а не изкуство.
Тъй разправяше той на посетителите си и посетителите се чудеха на силата и смелостта на неговата четка, когато чуваха колко бързо рисува, издаваха дори възклицания, а след това си разправяха един на друг: „Това е талант, истински талант! Вижте как приказва, как блестят очите му! Il у а quelque chose d’extraordinaire dans toute sa figure.“5
Художникът се ласкаеше, когато чуваше такива думи за себе си. Когато в списанията се появяваше печатна похвала за него, той се радваше като дете, макар че тая похвала се купуваше от него с пари. Разнасяше напечатаното навсякъде и го показваше уж случайно на познати и приятели и това го радваше по най-простодушен и наивен начин. Славата му растеше, работата и поръчките му се увеличаваха. Вече почнаха да му дотягат едни и същи потрети и лица, позите и извивките на които бяха вече заучени за него. Вече без голямо удоволствие ги рисуваше, като се мъчеше само да нахвърли набързо главата, а останалото даваше на учениците си да довършат. По-рано все пак търсеше да даде някое ново положение, да порази със сила, с ефект. Сега и това почваше да му омръзва. Умът му се уморяваше да измисля и премисля. Нямаше вече сили, нямаше и време: разпиленият живот и обществото, дето се мъчеше да играе роля на светски човек — всичко това го отдалечаваше от труда и мислите. Четката му ставаше все по-студена и по-тъпа и без да чувства, той се затвори в еднообразни, определени, отдавна изтъркани форми. Еднообразните, студени, вечно пригладени и сякаш закопчани лица на чиновници, военни и цивилни, не бяха широко поле за неговата четка, тя почваше да забравя вече и великолепните драпировки, и силните движения, и страстта. За композиция, за художествена драма, за нейната сложна завръзка не можеше да става и дума. Пред него имаше само мундир, корсет и фрак, пред които художникът усеща мраз и всякакво въображение изчезва. В произведенията му не личаха вече дори най-обикновени качества, а между това картините му все още се ползваха със слава, макар че истинските познавачи и художници, гледайки последните му работи, само свиваха рамене. А някои, които познаваха Чартков от по-рано, не разбираха как е могъл да изчезне неговият талант, белезите на който бяха проявени тъй ярко още в самото начало, и напразно се мъчеха да отгатнат как може да угасне дарбата у човека, когато той току-що е достигнал пълното развитие на всичките си сили.