Но упоеният художник не чуваше тия приказки. Той почваше вече да наближава времето, когато умът и годините стават солидни: почна да дебелее и да расте нашир. Почна вече да чете във вестниците и списанията прилагателни: нашият уважаем Андрей Петрович, нашият заслужил Андрей Петрович. Почнаха да му предлагат почетни служебни места, да го канят на изпити, в комитети. Почна, както винаги се случва в почетна възраст, да защищава силно Рафаел и старите художници не защото се бе убедил напълно в техните високи качества, а защото искаше да ги тика в очите на младите художници. Почваше, както са свикнали всички на тия години, да укорява без изключение младежта в безнравственост и в лоша душевна насока. Почна да вярва, че всичко в света става просто, че няма вдъхновение и че всичко необходимо трябва да бъде подложено на строг ред, на точност и еднообразие. С една дума животът му стигна вече ония години, когато всичко у човека, което излъчва порив, се свива, когато могъщият лък по-слабо докосва душата и не се обвива от пронизителните звуци около сърцето, когато досегът на красотата не преобразява вече девствените сили в огън и пламък, а всички прегорели чувства стават по-достъпни за звука на златото, вслушват се по-внимателно в неговата прелъстителна музика и постепенно, без да усещат това, позволяват й съвсем да ги приспи. Славата не може да даде наслада на оня, който я е откраднал, а не я е заслужил; тя поражда постоянен трепет само в достойните за нея. И затова всички негови чувства и пориви се насочиха към златото. Златото стана негова страст, идеал, страх, наслада, цел. Снопчетата банкноти се трупаха в сандъците и както всеки човек, на когото се случи да бъде отреден тоя страшен дар, той почна да става отегчителен, недостъпен за нищо, освен за златото, безпричинен скъперник, безпътен събирач на пари. Той беше вече готов да се превърне в едно от ония странни същества, които изобилстват в нашия безчувствен свят, на които изпълненият с живот и със сърце човек гледа с ужас, които му се струват движещи се каменни ковчези с мъртвец вътре вместо сърце. Ала едно събитие силно разтърси и събуди цялата негова жизнена същина.
Един ден той видя на масата си бележка, с която Академията на изкуствата го молеше, като неин достоен член, да отиде и да даде мнението си за едно ново, изпратено от Италия произведение на един руски художник, който се усъвършенстваше там. Тоя художник беше един от неговите предишни другари. От ранни години той носеше в себе си страстта към изкуството, потънал изцяло в него със своята пламенна душа на труженик, откъснал се от приятели, от роднини, от скъпите си навици и отиде там, дето под прекрасните небеса зрее величавият разсадник на изкуството, в оня чудесен Рим, чието име кара тъй пълно и силно да бие пламенното сърце на художника. Там той потъна като отшелник в труд и занятия, от които нищо не го откъсваше. Не се интересуваше дали хората говорят за характера му, за неумението му да се държи с другите, за неспазването на светските приличия, за унижението, което неговото сиромашко, неконтешко облекло представяше за званието художник. Той не се интересуваше дали неговите другари художници му се сърдят, или не. Пренебрегваше всичко, беше отдал всичко на изкуството. Посещаваше неуморно галериите, по цели часове стоеше пред произведенията на великите майстори, като изучаваше и изследваше тяхното чудно изкуство. Той не довършваше нищо, преди да се провери няколко пъти чрез тия велики учители и без да прочете в техните творения безмълвен и красноречив съвет за себе си. Не започваше шумни разговори и спорове, нито защитаваше пуристите, нито беше против пуристите. Отдаваше всекиму, колкото му се следваше, като извличаше от всичко само онова, което бе прекрасно, и най-сетне прие за свой учител само божествения Рафаел. Като велик поет-художник, прочел много и различни произведения, изпълнени с много прелести и величави красоти, той бе оставил най-сетне като своя настолна книга само „Илиадата“ на Омир, защото бе открил, че в нея има всичко, каквото искаш, и че няма нищо, което да не бе се вече отразило тук в дълбоко и велико съвършенство. И затова от своето школуване той бе научил величавата идея на творчеството, могъщата красота на мисълта, високата прелест на небесната живопис.
Когато влезе в залата, Чартков завари там вече грамадно множество посетители, събрани пред картината. Тоя път, както рядко се случва, между многобройните ценители цареше най-дълбока тишина. Той побърза да си придаде многозначителен вид на познавач и се приближи до картината; но, Господи, какво видя там!