Пред него стоеше чисто, непорочно, прекрасно като невяста, произведението на художника. Скромно, божествено, невинно и просто като гений, то се извисяваше над всичко. Сякаш небесните фигури, удивени от толкова устремени към тях погледи, бяха спуснали срамежливо прекрасните си ресници. Познавачите съзерцаваха с чувство на неволно смайване новото невиждано изкуство. Тук бе съчетано сякаш всичко: проучването на Рафаел, отразено във високото благородство на позите, проучването на Кореджо, което се проявяваше в окончателното съвършенство на живописта. Но най-мощно личеше силата на творчеството, скрита в душата на самия художник. И последната подробност в картината бе проникната от нея; във всичко бе отпечатан художественият закон и вътрешната сила. Навсякъде бе доловена оная плавна закръгленост на линиите, съществуваща в природата, която може да се види само от окото на художника-творец и която става ъгловата у копировача. Личеше, че всичко, извлечено от външния свят, художникът бе включил първо в своята душа и вече оттам, от тоя душевен извор, го бе излял като звучна тържествена песен. И стана ясно дори на непосветените каква неизмерима бездна съществува между истинското творение и простото копие от природата. Почти невъзможно бе да се изрази оная необикновена тишина, в която неволно бяха потънали всички, впили очи в картината — ни шумолене, ни звук; а през това време картината сякаш всеки миг се издигаше все по-високо и по-високо; тя се отделяше от всичко — все по-светла и по-чудесна — и най-сетне изведнъж се превърна цяла в плод на долетяла от небесата мисъл у художника — единствен миг, за който целият човешки живот е само една подготовка. Неволни сълзи бяха готови да се отронят по лицата на посетителите, окръжили картината. Сякаш всички вкусове и всички дръзки, неправилни отклонения на вкуса се бяха слели в някакъв безмълвен химн на божественото произведение. Чартков бе застанал пред картината неподвижно, с отворена уста, и най-сетне, когато посетителите и познавачите постепенно зашумяха и почнаха да разсъждават за качествата на произведението и когато най-сетне се обърнаха към него с молба да каже мнението си, той се опомни; искаше да си даде равнодушен, обикновен вид, искаше да каже някое обикновено, пошло мнение на бездушните художници, нещо като: „Да, разбира се, вярно е, не може да се отрече талантът на художника; има нещичко, личи си, че е искал да изрази нещо, ала що се отнася до най-важното…“ И след това да добави, разбира се, такива похвали, на които не би се зарадвал никой художник. Искаше да стори това, но думите замряха на устните му, сълзи и ридания избухнаха нестройно вместо отговор и той избяга като безумен от залата.
Чартков стоя една минута неподвижен и безчувствен сред своето великолепно ателие. В един миг цялата му същина, целият му живот бе разбуден, сякаш младостта му се бе върнала, сякаш загасналите искри на таланта бяха пламнали отново. От очите му изведнъж падна превръзката. Боже! Да погуби тъй безмилостно най-хубавите години на младостта си; да унищожи, да угаси искрата на огъня, който може би е тлеел в гърдите му, който може би щеше да се разгори сега във величие и красота и може би също тъй би изтръгвал сълзи на учудване и благодарност! И да погуби всичко това, да го погуби без всякакво съжаление! Стори му се, че в тая минута сякаш отведнъж и вкупом оживяха в душата му усилията и поривите, които някога му бяха познати. Той грабна четката и се приближи до платното. По лицето му изби пот от усилие, цял се превърна в едно-единствено желание и пламна от една мисъл: искаше му се да изрисува паднал ангел. Тая мисъл най-много отговаряше на състоянието на душата му. Ала уви! Фигурите, позите, групите и мислите излизаха насилени и несвързани. Неговата живопис и въображението му бяха вече премного свързани само с един начин на работа в безсилния порив да прекрачи границите и оковите, които сам си бе наложил, личаха вече неправилност и грешки. Той бе пренебрегнал уморителната дълга стълба на постепенните познания и на първите основни закони за бъдещи велики произведения. Той цял беше изпълнен с раздразнение. Заповяда да изхвърлят от ателието му всички последни произведения, всички безжизнени модни картинки, всички портрети на хусари, на дами и на статски съветници. Заключи се сам в стаята си, заповяда да не пускат никого и цял потъна в работа. Като търпелив юноша, като ученик той седна и заработи. Ала колко безпощадно-неблагодарно беше всичко, което излизаше изпод четката му! На всяка стъпка се спираше от непознаването на най-елементарните неща; простата незначителна техника изстудяваше целия му порив и беше непреодолим праг за въображението му. Четката му неволно се връщаше към затвърдените форми, ръцете се поставяха по заучения вече начин, главата не смееше да направи необикновена извивка, дори гънките на дрехите излизаха твърди и не искаха да се подчиняват и да драпират непознати пози на тялото. И той чувстваше, чувстваше и виждаше това сам!