„Но дали наистина съм имал талант? — каза най-сетне той. — Дали не съм се излъгал?“ И като каза тия думи, той се приближи до предишните си произведения, които бе работил някога тъй чисто, тъй безкористно, там, в бедната колиба на усамотения Василиевски остров, далеч от хората, от охолството и от всевъзможните прищевки. Той се приближи сега до тях и почна внимателно да разглежда всички и заедно с тях пред него изникна целият му предишен сиромашки живот. „Да — рече отчаяно той, — имал съм талант. Навсякъде, по всички личат признаците и следите му.“
Чартков се спря и изведнъж цялото му тяло затрепера: очите му срещнаха други очи, впити неподвижно в него. Беше необикновеният портрет, който бе купил в Шчукинския безистен. През всичкото време той не се виждаше, затрупан с други картини, и съвсем бе излязъл из ума му. А сега сякаш нарочно, когато всички модни портрети и картини, които изпълваха ателието, бяха изнесени, портретът се показа отгоре заедно с предишните произведения на неговата младост. Художникът си спомни цялата негова странна история, спомни си, че тоя странен портрет беше донякъде причина за неговото проебразяване, че паричното съкровище, намерено по такъв чуден начин, роди у него всичките суетни подбуди, които погубиха таланта му, и насмалко бяс щеше да обземе душата му. Той веднага заповяда да изнесат навън омразния портрет. Ала душевното вълнение не се успокои от това: всичките му чувства, цялата му същина бяха потресени до дъно и той изпита оная ужасна мъка, която като поразително изключение се случва понякога в природата, когато някой слаб талант се опитва да се прояви като по-голям, а не може — оная мъка, която великите неща пораждат у юношата, но която, щом мине границата на мечтанията, се превръща в безплодна жажда, оная страшна мъка, която прави човека способен на ужасни злодеяния. Обзе го ужасна завист, завист до лудост. По лицето му избиваше жлъчка, когато виждаше произведение, носещо печата на талант. Той скърцаше със зъби и го поглъщаше с поглед на чудовище. В душата му се роди най-пъкленото намерение, каквото някога е изпитвал човек, и той се втурна с бясна сила да го осъществи. Почна да купува всичко най-хубаво, създадено от живописта. Щом купеше картина, която струваше много скъпо, занасяше я предпазливо в стаята си, хвърляше се отгоре й като бесен тигър, пробиваше я, разкъсваше я, нарязваше я на парчета и я тъпчеше с нозе, като се смееше от наслада. Натрупаните от него неизброими богатства му позволяваха да задоволява това свое адско желание. Той развърза всичките си торбички със злато и разтвори сандъците си. Никога нито едно чудовище на невежеството не беше унищожавало толкова прекрасни произведения, колкото тоя свиреп отмъстител.
На всички публични продажби, щом се явеше той, всеки предварително се отчайваше, че ще може да купи някое художествено произведение. Сякаш разгневеното небе бе изпратило нарочно в света тоя ужасен бич, като искаше да лиши света от цялата му хармония. Тая ужасна страст нахвърли по лицето му своя страшен колорит: то винаги беше жълтозелено. Самите му черти изобразяваха хула към света и отрицание. Сякаш в него се бе въплътил оня страшен демон, изобразен идеално от Пушкин. Освен отровните думи и вечните порицания устата му не произнасяше нищо друго. На улицата той беше като някаква харпия и всичките му познати, щом го зърнеха отдалеч, се мъчеха да се отстранят и да избягнат срещата, като казваха, че тя може да им отрови целия ден.
За щастие на света и на изкуствата такъв напрегнат и тежък живот не можеше да продължава дълго: размерът на страстите беше съвсем несъответствен и огромен за неговите слаби сили. Все по-често почнаха да се случват припадъци на бяс и безумие и най-сетне това се превърна в най-ужасна болест. Жестока треска, съчетана със скоротечна охтика, го връхлетя тъй свирепо, че за три дни той се превърна на сянка. Към това се прибавиха всички белези на безнадеждна лудост. Понякога няколко души не можеха да го удържат. Почнаха да му се мяркат отдавна забравените, живи очи на необикновения портрет и тогава бесът му беше ужасен. Всички хора около леглото му приличаха на ужасния портрет. Той се удвояваше, учетворяваше пред погледа му, по всичките стени сякаш бяха окачени портрети, впили в него своите неподвижни живи очи. Страшните портрети гледаха от тавана, от пода, стаята се разширяваше и удължаваше безкрайно, за да може по-добре да побере тия неподвижни очи. Докторът, който се бе заловил да го лекува и бе чул вече за неговата странна история, се мъчеше с всички сили да намери някаква тайна връзка между призраците, които той виждаше, и случките в живота му, но никак не можа да успее.