Болният не разбираше и не чувстваше нищо друго, освен своите мъчения и издаваше само ужасни ридания и неразбрани думи. Най-сетне в последния, вече безгласен порив на страданието животът му спря. Неговият труп беше страшен. От огромното му богатство не можаха да намерят нищо, но когато видяха нарязаните парчета от прекрасните произведения на изкуството, цената на които надхвърляше милиони, разбраха ужасната употреба на това богатство.
Част II
Много карети, файтони и каляски чакаха пред портите на къщата, в която ставаше публичната продан на нещата на едного от ония богати любители на изкуствата, които прекарваха целия си живот в сладостна дрямка, потънали в зефири и амури, минаваха невинно за меценати и изхарчваха за това милионите, събирани от техните грижливи бащи, а често дори и със собствен предишен труд. Както е известно, сега вече няма такива меценати и нашият XIX век отдавна е придобил отегчената физиономия на банкер, който се радва на своите милиони, но само във вид на цифри, наредени на хартия. Дългата зала беше изпълнена с най-пъстро множество посетители, слетели като хищни птици върху неприбран труп. Тук имаше цяла флотилия руски търговци от Безистена и дори от вехтошарския пазар в сини немски сюртуци. Техният вид и израженията на лицата им бяха тук някак по-твърди, по-свободни, без оная сладникава услужливост, която толкова изпъква в руския търговец, когато е с купувач в дюкяна си. Тук те никак не важничеха, макар че в същата зала имаше много от ония аристократи, пред които другаде бяха готови да изметат с поклоните си праха, донесен от техните обувки. Тук те бяха съвсем разпасани, опипваха безцеремонно книгите и картините, желаейки да узнаят качеството на стоката, и смело покачваха цените, които бяха дали графовете ценители. Тук бяха мнозина постоянни посетители на публичните продажби, които бяха решили да ходят там всеки ден, вместо на закуска; аристократи-познавачи, които смятаха за свое задължение да не изпуснат случая да увеличат колекцията си и които не можеха да си намерят друго занимание от дванайсет до един часа; най-сетне — ония благородни господа, чиито дрехи и джобове са твърде скромни, които всеки ден дохождат без всякаква користна цел единствено за да видят как ще свърши продажбата, кой ще даде повече, кой по-малко, кой от кого ще отнеме покупката и кой какво ще вземе. Много картини бяха разхвърляни съвсем безразборно; те бяха размесени с мебели и книги, носещи вензелите на предишния собственик, който може би съвсем не е имал похвалното любопитство да надникне в тях. Китайски вази, мраморни плочи за маси, нови и стари мебели с извити линии, с крилати чудовища, със сфинксове и лъвски лапи, позлатени и непозлатени полилеи, кенкети, всичко беше натрупано и съвсем не в такъв ред, както в магазините. Всичко представляваше някакъв хаос от изкуства. Изобщо чувството, което човек изпитва при публична продажба, е странно: там всичко те кара да си спомниш за погребална процесия. Залата, в която става публичната продажба, винаги е някак мрачна; прозорците, отрупани с мебели и картини, едва цедят светлината, мълчанието, изписано по лицата, и погребалният глас на публичния продавач, който почуква с чукчето си и пее панихида на клетите изкуства, срещнали се тъй чудновато тук. Всичко това сякаш още повече усилва странната неприятност на впечатлението.
Изглеждаше, че продажбата бе в разгара си. Цяла тълпа почтени хора се устреми вкупом и всички приказваха в превара. От всички страни се чуваха думите: „рубла, рубла, рубла“, които не даваха възможност на продавача да повтори увеличената цена, пораснала сега четворно повече от обявената. Заобиколилото го множество се домогваше да купи един портрет, който не можеше да не спре вниманието на всички, които имаха що-годе понятие от живопис. В него голямото изкуство на художника се проявяваше очевидно. Личеше, че портретът бе няколко пъти реставриран и подновяван и изобразяваше мургавия лик на някакъв азиатец в широка дреха, с необикновено странен израз на лицето, но заобиколилите го хора бяха поразени най-вече от необикновената живост на очите. Колкото хората се вглеждаха в тях, толкова повече те се устремяваха сякаш в глъбините на всекиго. Това странно нещо, тоя необикновен фокус на художника привлече вниманието почти на всички. Мнозина от състезателите за портрета отстъпиха, щом цената стана неимоверно висока. Останаха само двама известни аристократи, любители на живописта, които за нищо в света не искаха да се откажат от такава придобивка. Те горещо спореха и навярно биха подигнали цената до невъзможност, ако неочаквано друг един, който също разглеждаше портрета, не бе казал: