— Позволете ми да прекъсна за малко вашия спор. Аз може би повече от всеки друг имам право на този портрет — тия думи веднага привлякоха вниманието на всички върху него. Беше строен човек, около трийсет и пет годишен, с дълги черни къдрици. Приятното му лице, изпълнено с някакво светло безгрижие, откриваше душа, чужда на всички мъчителни светски тревоги; в облеклото му нямаше никакви модни претенции, всичко у него показваше, че е артист. Той беше наистина художникът Б., познат лично на мнозина от присъстващите. — Колкото и странни да ви се сторят моите думи — продължи той, като видя общото, устремено към него внимание, — ако решите да изслушате моята недълга история, може би ще видите, че бях прав, когато ги казах. Всичко ме убеждава, че тоя портрет е същият, който търся.
Твърде естествено любопитство пламна по всички лица и самият публичен продавач зяпна, спря се с вдигнато в ръка чукче и се приготви да слуша. В началото на разказа мнозина неволно извръщаха поглед към портрета, но след това всички впиха очи само в разказвача, тъй като неговият разказ ставаше все по-интересен.
— Вие знаете оная част на града, която се нарича Коломна — тъй започна той. — Тук нищо не прилича на другите части на Петербург; тук не е столица, не е и провинция; щом навлезеш в коломенските улици, струва ти се, че усещаш как веднага те напущат всички младежки желания и пориви. Тук не наднича бъдещето, тук всичко е тишина и застоялост, всичко, което се е утаило от столичното движение. Тук идват да живеят чиновници в оставка, вдовици, небогати хора, които са имали разправия със съдебните учреждения и затуй са се осъдили да останат тук почти цял живот; готвачки, които вече не могат да работят и цял ден се въртят по пазарите, дрънкат глупости със селяните в малкото дюкянче и всеки ден купуват за пет копейки кафе и за четири захар, и най-сетне целият разред хора, който може да се нарече с една дума, пепеляв — хора, които със своите дрехи, лица, коси и очи имат някаква мъглява, пепелява външност, като ден, когато по небето няма ни буря, ни слънце, а е просто, ни това, ни онова: оцежда се някаква мъгла и лишава предметите от всякакви резки форми. Тук могат да се прибавят и театралните проверители на билети в оставка, титулярните съветници в оставка и марсовите питомци в оставка с избити очи и с подути устни. Тия хора са съвсем безстрастни: вървят, без да поглеждат нищо, мълчат, без да мислят за каквото и да е. В стаята им няма много покъщнина; понякога само шише чиста руска водка, която те смучат еднообразно цял ден, без да ги удря силно в главата, което става от много пиене наведнъж и което обикновено си позволява в неделните дни младият немски занаятчия, тоя юначага от улица Мешчанска, който владее сам целия тротоар след дванайсет часа през нощта.
Животът в Коломна тече в ужасно уединение: рядко минава карета, освен такава, в която се возят актьори и която единствена със своя трясък, звън и дрънкане смущава общата тишина. Тук всички са пешеходци; файтонджията много често се мъкне без клиент и вози сено за своето брадато конче. Може да се намери жилище за пет рубли на месец, дори с утринната закуска. Вдовиците, които получават пенсия, тук са най-аристократични семейства; те се държат добре, често метат стаята си, разговарят с приятелките си за скъпотията на говеждото месо и зелето; често имат младичка дъщеря, мълчаливо, безгласно, понякога миловидно същество, противно кученце и стенен часовник с тъжно тракащо махало. След това идат актьорите, чиято заплата не им позволява да напуснат Коломна, хора свободни като всички артисти, които живеят за удоволствие. Седнали по халат, те поправят пистолетите си, лепят от картон всякакви нещица, полезни за вкъщи, играят с някой дошъл приятел на дама и на карти и прекарват така сутринта, като вършат същото и вечер, с прибавка понякога на пунш. След тия тузове и аристократи на Коломна идват необикновените дребосъци. Тях човек мъчно може да именува, както мъчно може да се изброят всички насекоми, които се раждат в стар оцет. Тук има баби, които се молят, баби, които пиянстват; баби, които се молят и пиянстват едновременно; баби, които се бъхтят по невъобразими начини и мъкнат като мравки стари парцали и бельо от Калинкин мост до битпазар, за да го продадат там за петнайсет копейки; с една дума, тук много често е най-нещастната утайка на човечеството, за която ни един благодетелен политически икономист не е намерил още средства да подобри състоянието й. Аз ги изредих, за да ви покажа, че тия хора често са заставени от необходимостта да търсят само внезапна, временна помощ, да прибягват до заеми и тогава между тях се заселват особен род лихвари, които ги снабдяват с малки суми срещу залог и голяма лихва. Тия дребни лихвари са неколкократно по-безчувствени от всички големи, защото се раждат сред беднотията и между ярките просешки парцали, които богатият лихвар не вижда, тъй като той има работа само с хора, които идват в карети. И затова в техните души много рано умира всякакво чувство на човещина. Между тия лихвари имало един…