Но ето историята, която ми разказа баба ми Елайза Съмърс.
Дао Циен не могъл да си прости за смъртта на дъщеря си Лин. Колко ли не му говорили жена му и Лъки, че на никое човешко същество не било дадено да възпрепятства изпълнението на съдбата и че като джун и той бил направил всичко възможно, но че медицинската наука все още била безсилна да предотврати или да спре тези фатални кръвоизливи, които отнасяли толкова жени след раждане. Дао Циен се чувствал така, сякаш бил обикалял в кръг, за да се озове отново на мястото отпреди трийсет години в Хонконг, когато първата му съпруга Лин бе родила момиченце. Тя също прокървила и в отчаяния си опит да я спаси, той обещал каквото и да е на небето, само и само да запази живота на Лин. Бебето починало няколко мига по-късно и той решил, че това била цената за спасението на жена му. За миг не подозирал, че много по-късно, на другия край на света, щяло да се наложи отново да заплати за Лин с живота на друга своя дъщеря.
— Татко, моля ви, не говорете така — убеждавал го Лъки. — Не става дума за размяна на нечий живот с друг, това са суеверия, които не правят чест на човек с вашата интелигентност и познания. Смъртта на сестра ми няма нищо общо с тази на първата ни жена, нито пък с вас. Такива злочестия непрестанно спохождат хората.
— За какво ми послужиха толкова години учене и опит, щом не успях да я спася? — вайкал се Дао Циен.
— Милиони жени умират при раждане, вие направихте каквото можахте за Лин…
Елайза Съмърс била съкрушена колкото съпруга си от непрежалимата загуба на единствената им дъщеря, но освен това на нея тежала отговорността да се грижи за малкото сираче. Докато тя заспивала права от умора, Дао Циен не мигвал, прекарвал нощите в медитация и обикалял из къщата като сомнамбул, скришом плачейки. От дни не се били любили и така както се очертавали настроенията в дома, нямало изгледи това да се случи в обозримо бъдеще. След една седмица Елайза избрала единствената възможност, която й хрумнала — връчила внучката в ръцете на Дао Циен и обявила, че тя е неспособна да я отгледа, че била прекарала повече от двайсет години от живота си в грижи за своите деца Лъки и Лин, на които буквално бе робувала, и сега нямала сили да започне всичко отново с малката Лай-Минг. На Дао Циен била поверена новородената внучка, която нямала майка и на всеки половин час трябвало да бъде хранена с капкомер с разредено мляко, защото едва гълтала и трябвало да я люлее без почивка, защото плачела от колики ден и нощ. Малката била доста грозновата — такава една дребничка и сбръчкана, с пожълтяла от жълтеницата кожа, със сплескано от трудното раждане лице и без косъм на главата си. Ала след двайсет и четири часа грижи Дао Циен можел да я гледа, без да се плаши. След като двайсет и четири дни я разнасял в чанта на рамо, хранил я с капкомер и спал до нея, тя започнала да му се струва сладка. И след като двайсет и четири месеца се грижел за нея като истинска майка, той окончателно се влюбил във внучката си и стигнал до извода, че ще стане по-красива и от Лин, при все че липсвали всякакви основания да смята това. Макар че момичето отдавна се било отърсило от вида си на мекотело като новородено, то съвсем не приличало на майка си. Обичайните занимания на Дао Циен, който дотогава прекарвал времето си в клиниката или в интимна близост с жена си, сега напълно се променили. Времето му се въртяло около Лай-Минг — взискателно момиченце, което растяло силно привързано към него, на което трябвало да се разказват приказки, да бъде приспивано с песни, да се задължава да яде, да се извежда на разходка, да се купуват най-прекрасните рокли от американските магазини и от тези в Китайския квартал, или пък да се представя на всеки на улицата, защото нямало второ като нея момиче — така смятал дядо й, който бил направо заслепен от обич. Бил сигурен, че внучката му е гениална и за да го докаже, й говорел на китайски и на английски, към които се прибавил и неразбираемият испански на бабата, за да стане объркването пълно. Лай-Минг отговаряла на предизвикателствата на Дао Циен като всяко двегодишно дете, но на него му се струвало, че дребните й успехи са неопровержимо доказателство за изключителна интелигентност. Свел приемното си време до няколко часа следобед и прекарвал сутрините със своята внучка, която обучавал като дресирана маймунка. С неохота оставял Елайза да я води в салона за чай следобед, докато той работел, защото в главата му се въртяла мисълта да започне да я учи на медицина от крехка възраст.