Може би случката с вертепа нямало да има повече последствия, ако два дни по-късно случаят не се бил повторил по подобен начин на друга улица — същите презвитериански мисионерки, същият журналист Джейкъб Фриймънт и същите трима ирландски полицаи, подкрепяни този път от още четирима офицери и две големи хищни кучета, които веригите едва смогвали да удържат. Маневрата траяла осем минути и Доналдина и Марта отвели седемнайсет момичета, две своднички, няколко души охрана и неколцина клиенти, които излезли, придържайки панталоните си. Слуховете за предприетото от Презвитерианската мисия и от правителството на фан-уей се пръснали като барут в Китайския квартал и стигнали дори до отвратителните килии, където робините едва преживявали. За пръв път в клетия им живот лъхнал повей на надежда. Безпомощни били заплахите, че ще ги смажат от бой, ако се разбунтуват, както и страшните истории, дето им разправяли за бели хора, които ги отвличали, за да им изпият кръвта. От този миг нататък момичетата търсели как да привлекат вниманието на мисионерките и само за няколко седмици полицейските набези се увеличили, съпътствани неотменно от статии във вестниците. Този път коварното перо на Джейкъб Фриймънт се поставило в услуга на една справедлива кауза, разтърсвайки съвестта на гражданството с красноречивата си кампания за ужасната съдба на малките робини в самото сърце на Сан Франсиско. Старият журналист издъхнал не след дълго, без да успее да измери по достойнство значението на статиите си. Затова пък на Доналдина и Марта им било писано да видят плода на ревностния си труд. Осемнайсет години по-късно се запознах с двете по време на едно пътуване до Сан Франсиско. Запазили са руменината си и месианския плам в очите и продължават да преброждат ежедневно Китайския квартал, вечно нащрек, но вече не ги наричат проклети фан-уей, нито ги заплюват, щом ги видят. Наричат ги ло-мо — любящи майки, и ги поздравяват с поклон. Спасили са хиляди момичета и са изкоренили безсрамната търговия с деца, макар и да не са успели да сложат край на други форми на проституция. Дядо Дао Циен би бил извънредно доволен да узнае това.
Във втория вторник на ноември Дао Циен се отправил, както всеки ден, да вземе внучката си от салона за чай на своята съпруга, който се намирал на Площада на Обединението. Момиченцето прекарвало следобедите при баба си, докато джун и не свършел с последния пациент и не отидел да я прибере. Домът им бил само на седем преки, но Дао Циен имал навика да се разхожда от край до край по двете главни улици на Китайския квартал в този час, когато запалвали книжните фенери в магазините, хората излизали от работа и тръгвали да пазаруват за вечеря. Хванал за ръка внучката си, той се разхождал из пазарите с купища екзотични плодове, докарани от отвъдната страна на морето, с лъскави патици, увиснали на куки, с гъби, насекоми, морски дарове, животинска карантия и растения, които можели да се намерят само там. Понеже никой нямал време да готви в неговия дом, Дао Циен грижливо избирал ястията за вечеря, всъщност те били почти едни и същи всяка вечер, тъй като Лай-Минг била капризна с яденето. Дядо й се опитвал да я изкуши с хапки от най-вкусните кантонски деликатеси, които се продавали по сергиите, но в крайна сметка се спирали неизменно на познатите видове чоу-мейн19 и на свински ребърца. В онзи ден Дао Циен за пръв път бил облякъл един чисто нов костюм, ушит от най-добрия шивач в града, който обслужвал само най-изискани клиенти. Дао Циен от дълги години се обличал като американец, но след като получил гражданство, се мъчел да го прави с подчертана елегантност като знак на уважение към родината осиновителка. Бил много красив в съвършения си тъмен костюм, колосана риза с нагръдник, сако от английски вълнен плат, бомбе и ръкавици от шевро в цвят на слонова кост. С облеклото си малката Лай-Минг ярко се отличавала от пременения си в западен стил дядо — носела топли панталони и дреха от капитонирана коприна в яркожълти и искрящо сини цветове; дрехите й били толкова дебели, че момичето се движело тромаво като мечка, а косата й била прибрана в стегната плитка и черна шапка с хонконгска бродерия. Двамата привличали вниманието в пъстрото множество, съставено почти изцяло от мъже, които били облечени в типичните и широко разпространени панталони и черни, свободни блузи, които карали човек да смята, че това е някаква униформа за китайското население. Хората се спирали да приветстват джун и, защото дори и да не били негови пациенти, го познавали по лице и по име; търговците се държали мило с малката, за да спечелят благоразположението на дядото: подарявали й тук някой фосфоресциращ бръмбар в дървена клетка, там някое ветрило от хартия, или пък лакомство. Привечер винаги се усещала празничност в Китайския квартал, шум от разговарящи с подвиквания хора, пазарене и хвалене на стоката; мирис на пържено, риба и мръсотия, защото отпадъците се трупали на средата на улицата. Дядото и внучката се отбили във всички заведения, където обикновено правели покупките, поприказвали с мъжете, играещи на ма-йонг, седнали по тротоарите, отбили се в дюкянчето на билкаря да вземат едни билки, които джун и бил поръчал от Шанхай, поспрели пред един игрален дом, за да погледнат от вратата масите за фан-тан, тъй като Дао Циен бил поклонник на хазарта, макар да го избягвал като чума. Накрая изпили чаша зелен чай в магазина на чичо Лъки, където освен това се полюбували на новопристигналите старинни изделия и резбовани мебели и после тръгнали обратно, за да изминат наново целия път бавничко, само че в посока към къщи. Изневиделица дотичало едно извънредно възбудено момче и помолило джун и да го последва светкавично — станала злополука, кон прегазил един човек, като му затиснал гърдите и сега той храчел кръв. Дао Циен последвал момчето тичешком, без да пуска ръката на внучката си, по една странична уличка, после по друга, хлътвайки из тесните сокаци на безумното градоустройство на квартала, докато се озовали сами на една задънена улица, оскъдно осветена от книжните фенери на няколко прозореца, които приличали на светулки от някакъв призрачен свят. Момчето било изчезнало. Дао Циен разбрал, че е попаднал в капан и се опитал да се измъкне, но вече било късно. От мрака изскочили няколко мъже, въоръжени с тояги, и го обкръжили. Джун и бил учил бойни изкуства на младини и винаги носел нож на колана под дрехата си, но не можел да се отбранява, ако не пуснел момиченцето. Спечелил няколко мига, докато ги разпитал какво искат, какво има; чул името на А Той, а мъжете в черни пижами, с носни кърпи, покриващи лицата им, танцували около него; сетне се стоварил първият удар в гърба му, Лай-Минг усетила как някой я дърпа назад и понечила да се вкопчи здраво в дядо си, ала любимата ръка я пуснала. Видяла тоягите да се спускат и издигат над тялото на дядо й, видяла фонтан от кръв да бликва от главата му, видяла го повален по очи на земята, видяла как продължили да го млатят, докато не се превърнал в окървавена безформена маса на паважа.