Дао Циен бил жив, когато го откарали при жена му; след осемнайсет часа дошъл в съзнание и след няколко дни успял да проговори. Елайза Съмърс извикала двама американски лекари, които по различни поводи се били допитвали до джун и. Те го прегледали, покрусени — гръбначният му стълб бил счупен и ако оцелеел, което било малко вероятно, половината му тяло щяло да е парализирано. Медицинската наука била безсилна да му помогне, казали те. Задоволили се да почистят раните му, да понагласят изпочупените кости, да му зашият главата и да му предпишат значителни дози наркотик. В това време, забравена от всички, внучката се свила в един ъгъл до леглото на дядо си и мълчаливо го викала — ой гоа, ой гоа — и недоумявала защо не й отговаря, защо не й позволяват да иде при него, защо не може да спи, свита в прегръдките му както обикновено. Елайза Съмърс давала лекарствата на болния със същото търпение, с което се опитвала да го храни със супа през една фуния. Не се оставила да я сломи отчаянието, спокойна и със сухи очи бдяла по цели дни край мъжа си, докато той не проговорил през подпухналите си устни и изпочупени зъби. Джун и с положителност бе усетил, че в неговото състояние не можел, нито желаел да живее; казал това на жена си и я помолил да го остави без храна и вода. Дълбоката любов и абсолютната интимност, свързвала ги в продължение на повече от трийсет години, им позволявала да отгатват мислите си и затова думите били излишни. Дори и да се е изкушавала да помоли съпруга си да живее прикован за леглото, само и само за да не остане тя сама на този свят, Елайза преглътнала словата си, защото го обичала прекалено силно, за да иска такава жертва от него. Дао Циен, от своя страна, не трябвало нищо да обяснява, тъй като знаел, че жена му ще направи необходимото, за да му помогне да умре с достойнство, така, както той би сторил с нея, ако се наложело. Помислил, че не си струвало да настоява тя да пренася тялото му в Китай, защото това вече не му се струвало толкова важно, а и не искал да стоварва още едно бреме върху плещите на Елайза, но тя и без това била решена да го стори. И двамата не желаели да разискват това, което било очевидно. Елайза му казала само, че не била способна да го остави да умре от глад и жажда, защото това можело да се проточи с дни, дори и седмици, тя не би позволила той да страда в такава дълга агония. Дао Циен й казал тогава какво да направи. Трябвало да отиде в кабинета му, да потърси в един шкаф и да донесе едно синьо шишенце. Тя му бе помагала в клиниката през първите години на връзката им и още го правела, когато асистентът отсъствал; умеела да разчита китайските знаци по флаконите и да поставя инжекции. Лъки влязъл в стаята, за да го благослови баща му и излязъл бързо, разтърсван от ридания. „Нито Лай-Минг, нито ти, Елайза, трябва да се притеснявате, аз няма да ви изоставя, винаги ще бъда край вас и ще ви закрилям; нищо лошо не ще ви сполети нито теб, нито нея“, прошепнал Дао Циен. Тя вдигнала внучката си в ръце и я приближила до дядото, за да могат да се сбогуват. При вида на това обезобразено лице момичето се отдръпнало уплашено, но сетне съзряло черните зеници, които я гледали с обичайната дълбока обич и го познала. Вкопчила се в раменете на дядо си и взела да го целува, да го зове отчаяно, да го облива с топлите си сълзи, докато не я откопчили рязко от него, не я извели навън и тя не се озовала в прегръдките на чичо си Лъки. Елайза Съмърс се върнала в стаята, където преживяла толкова щастливи мигове със съпруга си и леко затворила вратата след себе си.
— Какво се случи после, ой поа? — я запитах.
— Сторих това, което бях длъжна, Лай-Минг. Сетне легнах до Дао и дълго го целувах. Последният му дъх остана с мен…
Епилог
Ако не беше баба ми Елайза, която пристигна отдалеч, за да освети тъмните кътчета на моето минало, и ако не бяха хилядите снимки, натрупани вкъщи, как бих могла да разкажа тази история? Щеше да е нужно да я изкова с въображението си и с единствената помощ на уклончивите нишки на един сякаш чужд живот и на няколко лъжовни спомена. Паметта е измамна. Избираме най-светлото и най-тъмното, като прогонваме от паметта това, от което изпитваме срам, и така тъчем пространния килим на нашия живот. С помощта на снимките и писменото слово аз отчаяно се мъча да победя преходността на своето съществуване, да уловя мига, преди да е отлетял, да разсея неясните петна от моето минало. Всеки миг отминава като дъх и се превръща в история; действителността е нетрайна и блуждаеща — чист копнеж. Със снимките и с тези страници аз съхранявам спомените живи; те са опората ми в една изплъзваща се истина, но все пак истина; те са доказателство, че описаните събития са се случили и че героите са преминали през моя живот. Благодарение на тези спомени аз съм в състояние да възкреся майка си, която умряла при моето раждане, двете си храбри баби и моя мъдър китайски дядо, клетия ми баща и още други брънки — всички със смесена и гореща кръв — от дългата верига на моето семейство. Пиша, за да разбуля изначалните тайни от моето детство, за да стигна до моята самоличност и да създам собствената си легенда. В крайна сметка единственото, което напълно ни принадлежи, е споменът, който успяваме да изтъчем. Всеки подбира сам тоналността, в която да пресъздаде собствената си история и аз бих искала да избера трайната и ясна контрастност на фотографското изображение върху платина, ала нищо в съдбата ми не притежава това светло излъчване. Аз живея сред смътно очертани светлосенки, сред забулени тайни и несигурност и тонът, подобаващ за разказа на моя живот, е по-скоро кафеникаво-белият оттенък на един портрет в цвят сепия.