— Забелязал ли си, че Матиас има маниерите на педераст? — отбеляза веднъж Паулина пред мъжа си.
— Как може да ти хрумне такава глупост за собствения ти син! Никога не е имало такива в моето семейство, нито пък в твоето! — възрази Фелисиано.
— Познаваш ли нормален мъж, който да съчетава цвета на шалчето си с тапетите по стените? — измърмори Паулина.
— Добре, по дяволите! Ти си му майка и ти имаш задължението да му намериш годеница! Това момче е вече на трийсет години, а ходи още ерген. Постарай се бързо да се сдобие със съпруга, преди да е станал алкохолик, да го е хванала туберкулоза или нещо още по-лошо — отбеляза Фелисиано, без да подозира, че вече беше късно за благонравни спасителни действия.
В една от тези ветровити и студени нощи, характерни за лятото в Сан Франсиско, Уилямс, икономът с фрак, почука на вратата на Северо, като дискретно прочисти гласа си, и влезе, държащ свещник с три свещи в облечената си в ръкавица ръка.
— Какво има, Уилямс — попита Северо разтревожено, защото за пръв път в тази къща някой го събуждаше посред нощ.
— Боя се, че има малък проблем. Става дума за дон Матиас — каза Уилямс с онази церемониална почтителност, така непозната в Калифорния, която винаги звучеше по-скоро иронично, отколкото почтително.
Обясни, че в този късен час в дома бе пристигнало съобщение от една дама със съмнителна репутация, някаква си Аманда Лоуъл, при която младият господар често се отбивал с хора от „друго тесто“, както се изрази. Северо прочете бележката на светлината на свещите — три реда, в които се искаше незабавна помощ за Матиас.
— Трябва да уведомим леля ми и чичо ми. Матиас може да е претърпял злополука — разтревожи се Северо дел Валие.
— Погледнете адреса, господине, в сърцето на Китайския квартал е. Струва ми се, че е по-добре господарите да не узнаят за това — отвърна икономът.
— Виж ти! Мислех, че нямате тайни с леля ми Паулина.
— Опитвам се да й спестя тревоги, господине.
— Какво предлагате да направим?
— Ако това не ви се струва прекалено, да се облечете, да вземете оръжието си и да ме придружите.
Уилямс беше събудил един от кочияшите, за да приготви кола, но желаеше да забули историята в мълчание, доколкото това бе възможно, и затова той сам пое юздите и уверено потегли по тъмните пусти улици към Китайския квартал, воден от инстинкта на конете, тъй като вятърът час по час гасеше фенерите на колата. Северо си помисли, че това със сигурност не беше първият път, в който мъжът караше по тези улици. Не след дълго оставиха колата и влязоха пеш в една къса и тясна уличка, водеща до тъмен двор, потънал в странна сладникава миризма подобна на печени орехи. Не се виждаше жив човек, чуваше се единствено вятърът и само от едни малки прозорчета на равнището на улицата се процеждаше светлина. Уилямс запали клечка кибрит, прочете още веднъж адреса на бележката и бутна, без да се церемони, една от вратите, през които се влизаше в двора. Стиснал оръжието в ръка, Северо го последва. Озоваха се в малка стая, която нямаше проветрение, но беше чиста и подредена, и където едва можеше да се диша от тежкия мирис на опиум. Около една маса в средата имаше дървени сепарета, долепени до стените и разположени едно над друго, подобно на койки в кораб; скамейките бяха покрити с рогозка, а парче издълбано дърво служеше за възглавница. Бяха заети от китайци, понякога по двама в едно сепаре, излегнати на една страна пред малки подноси с черна паста и горяща лампа. Нощта беше напреднала и повечето посетители вече бяха под въздействието на дрогата. Мъжете лежаха унесени, блуждаещи насън и само двама-трима все още имаха сили да намазват металната клечица с опиум, да я стоплят на лампата, да пълнят малкия отвор на лулата и да вдишват през бамбуковата тръбичка.