— Боже господи! — промърмори Северо, който бе чувал да говорят за това, но не го бе виждал с очите си.
— По-добро е от алкохола, ако ми позволите да отбележа — отвърна Уилямс. — Не вреди на другите, а само на този, който пуши. Вижте колко по-спокойно и по-чисто е това място от който и да било бар.
Стар китаец, облечен в свободна риза и широки памучни панталони, ги посрещна, накуцвайки. Зачервените му очи едва се различаваха, потънали в дълбоките бръчки на лицето, имаше клюмнал, посивял мустак, подобен на тънката плитка на гърба му; всичките му нокти, с изключение на палеца и на показалеца, бяха толкова дълги, че се подгъваха навътре като опашка на древно мекотело; устата му приличаше на черна дупка, а малкото останали зъби бяха оцветени от тютюна и опиума. Този допотопен старец се обърна към новодошлите на китайски и за голяма изненада на Северо английският иконом му отвърна с няколко излайвания на същия език. Последва дълга пауза, през която никой не помръдна. Китаецът не откъсваше поглед от Уилямс, сякаш го изучаваше, и накрая протегна ръка, в която другият постави няколко долара, които китаецът скъта до гърдите си под ризата, после взе една свещ и им направи знак да го последват. Минаха през втора, после през трета и четвърта зала и всички те си приличаха. Изминаха един криволичещ коридор, слязоха по къса стълба и се озоваха в друг коридор. Водачът им направи знак да почакат и изчезна за няколко минути, които им се сториха безкрайни. Облян в пот, Северо държеше пръста си на спусъка на заредения пистолет, застанал нащрек и не смееш да промълви дума. Най-сетне старецът се появи отново и ги поведе през един лабиринт, докато накрая стигнаха пред една затворена врата, която той загледа с абсурдна съсредоточеност, като човек, разучаващ вглъбено някаква карта. Щом Уилямс му подаде още няколко долара, той я отвори. Влязоха в една стая още по-малка от предишните, по-тъмна, потънала в повече дим и по-потискаща, защото се намираше под нивото на уличката и не се проветряваше, но която във всичко останало си приличаше напълно с предишните. На дървените кушетки имаше петима бели американци — четирима мъже и една жена в зряла възраст, но все още много привлекателна, с водопад от червеникави коси, разпилени по раменете й като скандална наметка. Съдейки по елегантното им облекло, бяха богаташи. Всички се намираха в състояние на щастливо вцепенение, с изключение на един от тях, който лежеше по гръб и едва дишаше, с разкъсана риза, с разперени ръце, с тебеширено лице и с подбелени очи. Това беше Матиас Родригес де Санта Крус.
— Хайде, господарю, помогнете ми — нареди Уилямс на Северо дел Валие.
С общи усилия успяха да го вдигнат, всеки постави една от ръцете на изпадналия в несвяст мъж около шията си и така го отнесоха, като разпънат на кръст, с отпусната глава, безжизнено тяло и крака, влачещи се по пръстения под. Изминаха отново дългия път обратно през тесните коридори и прекосиха една по една задушните стаи, докато накрая излязоха навън сред невероятната чистота на нощта, където поеха въздух с пълни гърди, жадни и замаяни. Нагласиха Матиас колкото можаха в колата и Уилямс ги закара в гарсониер, за чието съществуване Северо смяташе, че прислужникът на леля му не подозира. Още по-голяма бе изненадата му, когато Уилямс извади един ключ, отвори вратата на сградата и след това с помощта на втори отключи мансардата.
— Не за пръв път спасявате братовчед ми, нали, Уилямс?
— Да речем, че не е за последен — отговори икономът.
Положиха Матиас на леглото в ъгъла зад един японски параван и Северо се зае да го мокри с влажни кърпи и да го разтърсва, за да го смъкне от небесата, където витаеше в момента, а Уилямс тръгна да доведе семейния лекар, след като уточни, че би било неуместно да се уведомяват леля му и чичо му.