— Победата ми не продължи дълго — призна пред мен Паулина много години по-късно, когато аз настоях да я фотографирам и да разбера всички подробности около леглото. — Шегата се обърна срещу мен. Смятах, че ще се подиграват на Фелисиано, но се присмяха на мен. Прецених грешно хората. Кой би могъл да допусне такава наглост? В онези времена Сан Франсиско беше истински кошер от корумпирани политици, бандити и жени с непристойно поведение.
— Не им е харесало предизвикателството — подметнах аз.
— Не. Очаква се, че жените трябва да пазим доброто име на съпруга си, колкото и безсрамен да е той.
— Съпругът ви не е бил безсрамник — възразих.
— Не, но вършеше глупости. Във всеки случай не се разкайвам за прословутото легло, спах в него в продължение на четирийсет години.
— Какво направи мъжът ви, като разбра, че е разкрит?
— Възмути се, че докато страната проливала кръв в Гражданската война, аз съм купувала мебели от потомците на Калигула. И, естествено, отрече всичко. Никой, дори и най-големият глупак, не признава, че е изневерил, ако ще и под юргана да го хванат.
— От личен опит ли го знаете?
— Де да беше така, Аурора! — възкликна Паулина дел Валие с недвусмислен копнеж в гласа.
На първата снимка, която й направих, когато бях на тринайсет години, Паулина е в митологичното легло, облегната на възглавници от бродиран сатен, с дантелена нощница и половин кило накити по себе си. Такава я виждах много пъти и такава бих искала да я видя в смъртта й, но тя пожела да легне в гроба с тъжните одежди на кармелитка и заръча в продължение на няколко години да се отслужват заупокойни молитви за душата й. „Достатъчно скандализирах дотук, време е да преклоня глава“, бе обяснението, което даде, преди да потъне в ледената меланхолия на последните си дни. Пред наближаващия край тя изпита страх. Нареди да преместят леглото в мазето и да поставят на негово място дървен нар с рогозка от конска грива, където да издъхнела без лукс след толкова разточителство, та дано Свети Петър задраска миналото и я заведе на нова страница в книгата на греховете. Страхът при все това не бе достатъчен, за да я накара да се раздели и с другите си материални блага и до последния си дъх тя не изпусна юздите на своята финансова империя, вече доста орязана в онези времена. От нейната неустрашимост на младини бе останало много малко в края на живота й; дори иронията й я напускаше, но баба ми сама бе създала своята легенда и никаква рогозка от конска грива, нито облекло на кармелитка не можеха да я помрачат. Флорентинското легло, което тя си бе доставила удоволствието да разходи из главните улици на града, за да накаже мъжа си, бе един от миговете й на тържество. По онова време семейството живеело в Сан Франсиско със сменено име — Крос — тъй като няма американец, способен да произнесе звучното Родригес де Санта Крус и дел Валие, което е много жалко, защото това автентично фамилно име съхранява отколешен отглас от Инквизицията. Неотдавна се били преместили в квартала Ноб Хил, където издигнали ослепителна по размери и богатство къща, една от най-заможните в града, довела до лудост няколко архитекти съперници, които те наемали и освобождавали един след друг. Семейството не натрупало състоянието си по време на треската за злато от 1849 г., както твърдял Фелисиано, а благодарение на възхитителния предприемачески дух на неговата съпруга, на която хрумнало да пренасят пресни продукти от Чили до Калифорния върху ложе от антарктически лед. В онези смутни времена една праскова струвала една златна унция и баба ми съумяла да извлече изгода от обстоятелствата. Начинанието процъфтявало и скоро те станали собственици на флотилия от кораби, плаващи от Валпараисо до Сан Франсиско и обратно, които през първата година се връщали в Чили празни, но впоследствие започнали да пренасят калифорнийско брашно. Така разорили няколко чилийски земеделци, сред които и бащата на Паулина, страховития Агустин дел Валие, чието брашно червясало в складовете, тъй като не можело да конкурира финото бяло брашно на янките. От ярост черният му дроб също изгнил. В края на треската злато хиляди авантюристи се завърнали по родните си места по-бедни, отколкото тръгнали, и изгубили здравето и душата си в преследване на една мечта. По Паулина и Фелисиано натрупали състояние. Издигнали се до висшите кръгове на обществото в Сан Франсиско въпреки почти непреодолимата пречка, която представлявал испанският им акцент. „В Калифорния всички са новобогаташи без потекло, докато нашето родословно дърво тръгва още от Кръстоносните походи“, повтаряла Паулина в онези времена, преди още да се била признала за победена и да се била завърнала в Чили. Все пак благородническите титли и банковите сметки не били единственото нещо, което им отворило вратите, заслуга имал и дружелюбният нрав на Фелисиано, който се сприятелил с най-първите хора в града. Затова пък с жена му трудно се общувало поради нейната надменност, остър език, непочтителност и незачитане на другите. За да бъдем по-ясни, Паулина и досега вдъхва първоначално едно смесено усещане за изумление и страх, каквото би породила една игуана например, и чак когато я опознае по-отблизо, човек си дава сметка за нейната чувствителност. През 1862 г. тя тласнала мъжа си в търговска операция, свързана с трансконтиненталната железница, от която окончателно забогатели. Не разбирам откъде у тази госпожа се е пръкнал такъв усет към търговските дела. Произхождаща от семейство на тесногръди и ограничени чилийски земевладелци, тя получила възпитанието си между стените на своя бащин дом във Валпараисо, отброявайки молитви на броеницата и бродирайки, тъй като баща й вярвал, че неграмотността гарантира подчинението на жените и на бедните. Бе получила оскъдна представа за най-първичните умения по писане и смятане, но не бе прочела нито една книга в живота си и събираше на пръсти — презираше действието изваждане, — ала всичко, което докоснеха ръцете й, се превръщаше в пари. Ако не бяха безразсъдните й синове и роднини, тя можеше да си отиде от този свят с блясъка на императрица. През онези дни се строяла железницата, която щяла да свърже източните със западните американски щати. Докато всички влагали парите си в акции на двете компании и се обзалагали коя щяла да построи линията по-бързо, баба ми, безразлична към тази лекомислена надпревара, разгънала една карта на масата в трапезарията и се заела да изучи с търпението на топограф бъдещото трасе на влака заедно с местностите, където имало вода в изобилие. Много преди изпълнителните китайски работници, наети за строежа, да забият последния болт, съединяващ железопътната линия Промотори, в щата Юта, и преди първият локомотив да прекоси континента с оглушително тракане на желязо, вулканичен пушек и пищене като при корабокрушение, баба ми убедила мъжа си да купи земи в местата, отбелязани от нея с червено мастило на картата.