Още преди да навърши деветнайсет години, Лин Съмърс бе отхвърлила няколко кандидата и бе свикнала с мъжките ласкателства, които приемаше с царствено презрение, тъй като нито един от обожателите й не съвпадаше с нейните представи за вълшебния принц, нито един не изричаше словата, които баба й Роуз Съмърс пишеше в своите романи — всички бяха, по нейна преценка, прекалено незначителни и недостойни за нея. Повярва, че е намерила възвишената съдба, която й бе отредена, когато срещна единствения мъж, който не благоволи да я погледне втори път — Матиас Родригес де Санта Крус. Беше го виждала няколко пъти отдалеч на улицата или в колата с Паулина дел Валие, но не бяха разменяли нито една дума: той беше доста по-възрастен от нея, движеше се в среди, до които Лин нямаше достъп и ако не беше статуята на Републиката, пътищата им вероятно никога нямаше да се кръстосат.
Под предлог, че наглеждат работата по скъпия проект, в студиото на скулптора си даваха среща политиците и магнатите, които бяха допринесли за финансиране на начинанието. Артистът обичаше славата и веселия живот — докато работеше, привидно погълнат от модела, по който щеше да се направи бронзовата отливка, той се радваше на сплотената мъжка компания, бутилките шампанско, пресните стриди и ароматните пури, които носеха посетителите. Върху подиум, осветен от капандура в тавана, през която се процеждаше дневна светлина, Лин Съмърс се стараеше да пази равновесие, изправена на пръсти и с вдигнати ръце, в поза, която бе невъзможно да задържи повече от няколко минути — в едната си ръка държеше лавров венец, а в другата — пергамент с американската конституция, а от едното й рамо до коленете падаше на дипли лека туника, която разкриваше тялото точно толкова, колкото го и прикриваше. Сан Франсиско беше добър пазар за женската голота: всички барове бяха закичени с картини на закръглени одалиски, снимки на куртизанки с разголени задни части и гипсови фрески с нимфи, преследвани от неуморими сатири. Напълно гол модел би предизвикал по-малко любопитство, отколкото това момиче, което отказваше да свали дрехите си и не се отделяше от зоркия поглед на майка си. Облечена в тъмни дрехи и седнала сковано на стола до подиума, където позираше дъщеря й, Елайза Съмърс бдеше, като отказваше стридите и шампанското, с които се опитваха да отвлекат вниманието й. Тези старчоци идваха тук, водени от сластолюбие, а не от любов към изкуството, това беше ясно като бял ден. Елайза нямаше власт да попречи на присъствието им, но поне можеше да е сигурна, че дъщеря й не приема покани и доколкото това бе възможно, не се смее на шегите, нито отвръща на неуместните въпроси. „Нищо не се дава даром на този свят. Може да се наложи да платиш много скъпо за тези дреболии“, я предупреждаваше, когато момичето се цупеше, принудено за пореден път да откаже някой подарък. Позирането за статуята се оказа безкраен и тягостен процес, при който краката на Лин настръхваха от студ и тя цялата се вкочанясваше. Януари беше в началото си и печките по ъглите не смогваха да пречупят въздуха в това помещение с високи тавани, непрестанно продухвано от въздушни течения. Скулпторът работеше с палто и с мудност, която можеше да накара човек да полудее, разваляйки днес сътвореното вчера, сякаш въпреки стотиците скици на статуята на Републиката, разлепени по стените из града, му липсваше завършена идея.