Роуз Съмърс бе прекарала младостта си в Чили при по-големия им брат Джереми, но след неговата смърт се бе върнала в Англия, за да изживее старините си на родна земя. Живееше в Лондон, в малка къща на няколко преки от театрите и операта, в малко западнал квартал, където можеше да задоволява особените си прищевки. Вече не бе изрядната икономка на брат си Джереми и нищо не я спираше да даде свобода на своите ексцентрични наклонности. Обличаше се като изпаднала актриса и отиваше да пие чай в „Савой“ или пък се предрешваше като руска графиня, за да разходи кучето си. Беше приятелка на просяци и улични музиканти, пръскаше парите си за дреболии и милостиня. „Нищо не дава такава свобода, както възрастта“, казваше, докато щастливо броеше бръчките си. „Не е възрастта, сестричке, а охолството, което ти си осигури с твоето перо“, отвръщаше Джон Съмърс. Тази достолепна стара мома с побелели коси бе натрупала известно състояние от писане на порнографски романи. По ирония на съдбата, мислеше капитанът, точно сега, когато Роуз нямаше защо да се крие както когато живееше под закрилата на брат си Джереми, тя бе престанала да съчинява еротични историйки и се бе посветила на писането на любовни романи, които бълваше с шеметна скорост и които й носеха небивал успех. Нямаше жена, чийто роден език да е английският, включително и кралица Виктория, която да не бе прочела поне един от нежните романи на Лейди Роуз Съмърс. Почетната титла само бе узаконила един статут, който Роуз бе завоювала с щурм още преди години. Ако кралица Виктория подозираше, че любимата й авторка, която лично бе удостоила с честта да направи Лейди носи отговорността за една обширна колекция от непристойна литература с подписа на „Анонимната Дама“, би изпаднала в несвяст. Капитанът смяташе, че порнографията е прекрасно нещо, но че любовните романи са боклук. В продължение на години се занимаваше с публикуването и разпространението на забранените романи, които Роуз пишеше под носа на големия си брат, който си отиде от този свят убеден, че сестра му е една добродетелна госпожица, чиято единствена мисия бе да се грижи да направи живота му щастлив. „Пази се, Джон, не можеш да ме оставиш сама на тази земя. Слабееш и не ми харесва цветът на лицето ти“, му бе повтаряла всеки ден Роуз, докато й беше гостувал в Лондон. Оттогава някаква неумолима метаморфоза го изсушаваше и сбръчкваше като гущер.
Дао Циен току-що бе извадил акупунктурните игли от ушите и ръцете на един пациент, когато помощникът му го уведоми, че тъстът му е дошъл, Джун и — Лечителят — грижливо постави златните игли в чист спирт, изми ръцете си в един леген, облече си сакото и излезе да посрещне госта, изненадан, че Елайза не го бе предупредила за пристигането на баща си. Всяко посещение на капитан Съмърс предизвикваше вълнение. Семейството го чакаше с нетърпение и особено децата, които ненаситно се радваха на екзотичните подаръци и слушаха разказите на своя внушителен дядо за морски чудовища и малайзийски пирати. Висок, широкоплещест, с изпечено от солта на световните морета лице, с непокорна брада, гръмогласен и с невинни като на бебе сини очи, капитанът представляваше монументална фигура в синята си униформа, но човекът, когото Дао Циен видя седнал в едно от креслата в клиниката, се бе смалил до неузнаваемост. Той поздрави тъста си с уважение, тъй като не бе изгубил навика си да му се кланя според китайския обичай. Запознал се бе с Джон Съмърс като младеж, докато работеше като готвач на неговия кораб. „Ще ме наричаш господине, ясно ли е, китаецо?“ — му бе наредил капитанът при онази първа среща. „Тогава и двамата имахме черна коса“, помисли си Дао Циен и усети мъчително пробождане при вида на близката смърт. Англичанинът се изправи с усилие, протегна му ръка и го обхвана в лека прегръдка. Лечителят осъзна, че сега той беше по-високият и по-тежкият от двамата.
— Елайза знае ли, че пристигате днес, господине? — го попита.
— Не. Ти и аз трябва да разговаряме насаме, Дао. Аз умирам.
Лечителят от един поглед бе разбрал това. Без да продума, го заведе в кабинета и му помогна да се съблече и да легне. Без дрехи, тъстът представляваше тъжна гледка: груба и съсухрена кожа с жълтеникав оттенък, пожълтели нокти, зачервени очи, подут корем, Дао го прегледа и след това премери пулса му в китките, на врата и глезените, за да потвърди това, което вече бе разбрал.
— Черният ви дроб е разрушен, господине. Още ли пиете?
— Не можеш да искаш от мен да се откажа от нещо, което съм правил цял живот, Дао. Нима вярваш, че човек е способен да издържи на моряшкия занаят без някоя и друга чашка от време на време?