Дао Циен се усмихна. Англичанинът пресушаваше по половин бутилка джин в обикновените дни и по цяла, когато имаше някакъв тъжен или празничен повод, без това да му се отразяваше ни най-малко — дори не миришеше на алкохол, тъй като силният долнокачествен тютюн се бе просмукал дрехите и в дъха му.
— Освен това вече е късно да се разкайвам, нали? — добави Джон Съмърс.
— Може да поживеете повече и в по-добро здраве, ако престанете да пиете. Защо не си вземете почивка? Елате да ни погостувате за известно време. Елайза и аз ще се грижим за вас, докато се възстановите — предложи лечителят, без да го гледа, за да скрие вълнението си. Както толкова пъти се бе случвало в лекарската му практика, трябваше да се бори с усещането за ужасно безсилие, което го връхлиташе, когато осъзнаваше колко оскъдни бяха възможностите на неговата наука и колко безгранично бе човешкото страдание.
— Как ви хрумна, че доброволно ще се предам в ръцете на Елайза, за да ме обрече на въздържание? Колко ми остава, Дао? — попита Джон Съмърс.
— Не мога да кажа със сигурност. Трябва да потърся и друго мнение.
— Твоето мнение е единственото, което уважавам. Откакто ми извади безболезнено зъб на средата на пътя между Индонезия и Африка, друг лекар не ме е докосвал с проклетите си ръце. Колко време мина оттогава?
— Около петнайсет години. Благодаря ви за доверието, господине.
— Само петнайсет години? Защо ми се струва, че се познаваме цял живот?
— Може би се познаваме от предишно съществуване.
— Прераждането ме изпълва с ужас, Дао. Представи си, че в следващия ми живот се случи да съм мюсюлманин. Известно ли ти е, че тези нещастни хорица не близват алкохол?
— Това със сигурност ще е вашата карма. Във всяко прераждане ни се налага да довършим това, което не сме успели да направим в предишния си живот — се пошегува Дао.
— Предпочитам християнския ад, не е толкова жесток. Добре, няма да казваме нищо на Елайза — отсече Джон Съмърс, докато се обличаше, борейки се с копчетата, които убягваха на треперещите му пръсти. — Тъй като това може да е последното ми посещение, справедливо ще бъде тя и внуците ми да ме запомнят весел и здрав. Тръгвам си спокоен, Дао, защото никой не е способен да се грижи по-добре за дъщеря ми Елайза от теб.
— Никой не би я обичал повече от мен, господине.
— Когато мен вече няма да ме има, някой ще трябва да се погрижи за сестра ми. Знаеш, че Роуз бе като майка за Елайза…
— Не се тревожете, Елайза и аз винаги ще сме край нея — увери го зетят.
— Смъртта… искам да кажа… бързо и достойно ли ще свърша? Как ще разбера, че краят настъпва?
— Когато започнете да повръщате кръв, господине — каза Дао Циен тъжно.
Това се случи три седмици по-късно насред Тихия океан, докато беше сам в капитанската каюта. Старият мореплавател едва успя да се изправи, почисти следите от повръщано, изплакна си устата, смени опръсканата с кръв риза, запали лулата си и отиде на носа на кораба, където се нагласи да погледа за последен път блещукащите в небето от черно кадифе звезди. Неколцина моряци го забелязаха и изчакаха на разстояние, снели фуражки. Като допуши лулата си, капитан Джон Съмърс прехвърли крака през борда и се отпусна безшумно в морето.
Северо дел Валие се запозна с Лин Съмърс през 1872 г., по време на едно пътуване с баща си от Чили до Калифорния, в което гостуваха на леля му Паулина и чичо му Фелисиано, които бяха главен обект на най-непримиримите одумвания в рода им. Северо беше виждал няколко пъти леля си Паулина по време на краткотрайните й появявания във Валпараисо, но чак когато я опозна в нейната американската среда, разбра въздишките на християнска нетърпимост, които тя изтръгваше от членовете на неговото семейство. Далеч от религиозната и консервативна среда в Чили, от прикования от парализа в инвалидна количка дядо Агустин, от леля Емилия с нейните мрачни дантели и промивки с ленено семе, от всички останали завистливи и богобоязливи роднини, Паулина придобиваше истинските си измерения на амазонка. През това първо пътуване Северо дел Валие бе прекалено млад, за да си даде сметка за могъществото и богатството на своите прословути леля и чичо, но не му убягна разликата между тях и останалите от семейство Дел Валие. Едва когато отново дойде тук няколко години по-късно, разбра, че те заемаха място сред най-богатите семейства в Сан Франсиско и стояха редом със сребърните, железопътните, банковите и транспортните магнати. В това първо посещение, седнал откъм краката на леля си Паулина, докато тя, удобно разположена в пъстро изрисуваното си легло, планираше стратегията на търговските си войни, Северо избра собственото си бъдеще.