Мариана Тинчева-Еклесия
Портрет за Лувъра
„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани с трохите, що падаха от трапезата на богаташа. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му, и като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във водата и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар — злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш.“
Жената, облечена в старомодни дрехи, влязла преди минути в луксозния ресторант на брега на морето, носеше голяма папка с твърди корици и кутия. Личеше, че не от онези, които ще си поръчат храна или питие. Мистичните й очи оглеждаха лицата на клиентите; приближаваше към някоя маса, показваше своя рисунка и питаше: „Мога ли да ви предложа да ви нарисувам портрет за 20 минути?“ Някои отговаряха само с поклащане на глава, други се усмихваха и любезно отвръщаха: „Не, благодаря!“
Терасата на ресторанта, изнесена върху колони над самото море, е истинска атракция във време на вълнение, а в горещи вечери като тази през август, тя е романтика и прохлада. Тук не спират хора средна ръка. Цените на заведението през лятото са толкова високи, че само една вечеря струва колкото седмичната заплата на готвача в кухнята или колкото парите, спечелени при добър шанс за три дни от булеварден художник. Остъклен тунел води гостите на хотела с пет звезди на закуска, обяд и вечеря в този ресторант, а от тук може да се продължи към нощния бар, вдълбан като пещера в скалистия бряг на морето. Клиенти на този малък кристален оазис можеха да бъдат само хора с големи портфейли от чужбина или елитни семейства от пристанищния град на десетина километра южно. От залива към сушата върху невисоки глинести хълмове са „поникнали“ малки частни хотели и ресторанти на хора с възможности. Сред тях могат да се видят бисери на архитектурата, каквито има само в световни крайбрежни курорти. Това са хотелчета с огромни цветни градини и басейни, които предлагат на гостите спокойствие и наслада. В тях отсядат най-богати туристи или заможни влюбени, избягали от делничната скука…
Необичайната посетителка в крайморския ресторант видя масата на онези трима, които изглеждаха най-доволни от вечерта: две жени на различна възраст и млад мъж. Можеше да се допусне, че очилатият младеж и момичето са приятели, защото свободно си поделяха целувки в компанията на солидна, над 60-годишна дама. Сега тя отправи очите си към художничката, спряла до масата, и преди да чуе въпроса й „Желаете ли портрет?“, посочи свободния стол, усмихна се и каза:
— Заповядайте! Щом ви мернах, разбрах, че рисувате. Напомняте ми парижки художник от Монмартър, който преди повече от 30 години ме попита в едно кафене може ли да ме нарисува… Досега пазя вкъщи портрета в рамка. Ще се радвам, ако тази вечер успеете да ми покажете как изглеждам в очите ви!
Художничката благодари, остана права, извади празен лист и пастелите; притвори очи, за да долови най-интересното от лицето на госпожата с плътни устни и големи очи, които отново се засмяха:
— Сигурна съм, че ако седнете, ще ви бъде по-удобно. Аз съм Кристина, това е синът ми Андрей и приятелката му Славея. Гостуват ми от две седмици, но след три дни се връщат в София… Тази вечер бяхме на концерт и на връщане на път за дома синът ми предложи да се освежим с някакво прохладно питие.
Гостенката каза тихо името си — Моника, седна, не погледна към вече поръчаните питиета на масата, а отново се съсредоточи в лицето на модела си. Момчето с подноса веднага застана до нея, попита я ще поръча ли нещо, но Моника му отговори с кимване както някои гости й отвръщаха безсловесно — не желае! Жената-модел поръча на сервитьора чаша натурален сок за гостенката в компанията. Никой не попита колко ще струва портрета и това накара мълчаливата жена с талантлива ръка да започне спокойно. Трябваше да се представи добре, за да припечели нещо, но се долавяше, че печалбата не беше най-важното в работата й. Още след първите щрихи, нанесени върху листа, младият с очилата погледна в тях и попита:
— Мамо, защо никога не си поискала да те нарисувам?
Кристина долови сърдития тон и отвърна само:
— Защото никога, откакто порасна, не си пожелал да ме видиш в своя рисунка, момчето ми! — тя докосна приятелски рисуващата жена и добави: — Не ви казах, че моят син е в последния курс на Художествената академия, той също е художник, но работи в модернистичен стил за известно списание.