Внезапно лорд Хенри спря и огледа околните сгради. Разбра, че доста отдавна е отминал къщата на леля си и като се усмихна, тръгна обратно. Когато влезе в мрачноватото преддверие, икономът му каза, че всички са седнали вече да обядват. Лорд Хенри подаде шапката и бастуна си на един от лакеите и се отправи към столовата.
— Закъсняваш както винаги, Хари! — възкликна леля му и му се закани с глава.
Той измисли набързо някакво обяснение, седна на свободния стол до нея и се огледа да види как са гостите. С пламнали от удоволствие страни Дориан му кимна срамежливо от другия край на масата. Срещу него седеше херцогиня Харли, дама, обичана от всички, които я познаваха, с изключително добродушен нрав и с внушителни пропорции, които при жените, непритежаващи титлата херцогиня, съвременните историци биха определили като пълнота. Вдясно от нея седеше сър Томас Бърдън, депутат в парламента от радикалната партия, който в обществения живот споделяше възгледите на своя лидер, а в частния се прекланяше пред добрите готвачи, следвайки мъдрото и добре известно правило: споделяй възгледите на либералите, но се храни с консерваторите. Отляво на херцогинята седеше мистър Ърскин от Тредли, стар джентълмен, доста образован и симпатичен, придобил обаче лошия навик постоянно да мълчи, понеже, както обяснил веднъж па лейди Агата, още до тридесетгодишната си възраст бил казал всичко, което имал да каже. Най-близка съседка по маса на лорд Хенри бе мисиз Вандълър, една от най-старите приятелки на леля му, истински благочестива жена, но така старомодно облечена, че приличаше на молитвеник с лоша подвързия. За негово щастие от другата страна на мисиз Вандълър седеше лорд Фаудъл, умен, но с посредствени качества господин на средна възраст, толкова безцветен и безинтересен, че приличаше на правителствен доклад пред камарата на общините. Мисиз Вандълър разговаряше с него с такава напрегната сериозност, която според лорд Хенри беше непростима грешка на всички добродетелни хора и от която никой от тях не можеше да се освободи.
— Говорим за горкичкия Дартмуър, лорд Хенри — високо каза херцогинята, като му кимна приятелски през масата. — Мислите ли, че той наистина ще се ожени за онази очарователна млада дама?
— Мисля, че тя вече е решила да му направи предложение, херцогиньо.
— Колко ужасно! — възкликна лейди Агата. — Някой трябва да попречи на тази глупост.
— Чувал съм от достоверен източник, че баща й имал магазин за американски галантерийни стоки — каза презрително сър Томас Бърдън.
— А чичо ми смята, че той търгува с консервирано свинско месо, сър Томас.
— Галантерийни стоки! Какво означава това — американски галантерийни стоки? — попита херцогинята, като вдигна пълните си ръце, за да подчертае почудата си.
— Американски романи — обясни лорд Хенри, вземайки си къс от яребицата.
Херцогинята остана силно озадачена.
— Не му обръщайте внимание, мила — пошепна й лейди Агата, — той никога не говори сериозно.
— Когато била открита Америка… — каза радикалът и започна да сипе най-скучни факти. Като всички хора, които се опитват да изчерпят една тема, той само успя да изчерпи търпението на слушателите си Херцогинята въздъхна и реши да се възползува от привилегията си да прекъсва другите.
— Бих се радвала от сърце, ако Америка въобще не беше открита — възкликна тя. — Американките отнемат възможностите на нашите момичета. Това е несправедливо!
— Може би Америка въобще не е била открита — обади се мистър Ърскин. — Аз самият по-скоро бих казал, че тя е била просто намерена.
— О, но аз съм виждала представителки на нейното население — намеси се колебливо херцогинята — и трябва да призная, че повечето от тях наистина са привлекателни. Освен това те се обличат много добре. Изписват всичките си тоалети от Париж. За съжаление, аз не мога да си го позволя.
— Говори се, че когато добрите американци умрат, отиват в Париж — каза, кискайки се, сър Томас, който притежаваше богат запас от изтъркани анекдоти.
— Наистина ли? Ами къде отиват лошите американци, след като умрат? — попита херцогинята.